Айра Левин - Кулата на ужасите

Той сложи знак между страниците на книгата.

— Ще я взема със себе си. — Надвеси се над нея, тя свали очилата, и я целуна. — Обичам те.

Целуна го и тя и лекичко го погали по бузата. Стана, обиколи дивана и тръгна към антрето.

— Лека нощ, Фелис, където и да си!

— Я почакай малко. — Остави ръкописа и стана. Той спря до вратата на хола. Отиде към него. Погледна го в очите. — Една от нашите редакторки, Уенди Уешлър, говорила съм ти за нея. — Той кимна. — Организира по случай Деня на благодарността вечеря за хора с трансплантации, които ще прекарат празника в болницата. Искаш ли да ме придружиш? Знам, че ти казвам твърде късно, но… колебаех се. Опасявах се…

Отбягна погледа й и пое дъх. Сложи книгата под мишница и я хвана за раменете.

— Много бих се радвал да дойда, Кей, и ти благодаря за поканата. Искрено. Но в Питсбърг имам едни братовчеди, на които обещах да отида. Отлагам гостуването си от година на година и сега просто не мога да се измъкна в последния момент.

— Разбирам.

— Всичко е наред. Трябваше да те предупредя.

Целунаха се и се прегърнаха. Погледна я.

— Искаш ли…

— Не, тръгвай. Имаме нужда от малко почивка. Ще поговорим утре.

Целунаха се.

Той отвори вратата и излезе.

Гледаше го как отваря вратата към стълбището и излиза на площадката. Помаха й през импрегнираното с метални нишки стъкло.

Затвори и заключи апартамента. Въздъхна. Клекна и взе Фелис. Вдигна я пред лицето си, погледна я в очите и рече:

— Братовчеди ли?

— Да не би да казах нещо излишно?

— Не.

— Или пък сбърках?

— Не. Причината е у мен. Честна дума. — Затвори очи.

Целуна го по устните и приглади с две ръце косата му.

— Неприятности с работата ли?

— Не. Да. Не!

— Не съм напълно невежа по компютрите, тъй че…

— Моля те, скъпа, тихо, дай да помълчим. Тихо. Раз-два — онемяхме.

Целуна устните и очите му. Затвори своите.

Той проникна в нея и усети хлад в душата си.

Одобри за печат една книга. Купи си костюм.

Беше престанал да се обажда. Този път реши да чака и да види кога ще се сети да я потърси.

Поспортува в клуба, представи се добре на съвещанието на редакторите. Отиде на гости. Прибра се и провери телефонния секретар. Нищо.

Направи два тиквеника под наблюдението на Фелис.

Сутринта в Деня на благодарността се обади на родителите си. Боб и Кас бяха там, чичо Тед — също, всички й се сториха в добро настроение, с изключение на бебето, чийто плач долиташе от малката стая. Разговорът беше приятен — без разправии и въпроси за мъже. Очакваха я с нетърпение за Коледа. И на нея й се дощя да ги види.

Пуйката се оказа суха, но гарнитурите бяха чудесни. Масата бе по-голяма от миналогодишната, виждаха се познати и нови физиономии. Представи си го в огромна къща в Питсбърг, седнал на студена вечеря, или (както тайничко се надяваше) сам пред компютъра с чиния недокосната готова храна. Да върви на майната си. Елегантният ортопед на Уенди се увърташе около нея, но бе решила да тури кръст на всичко старо, какаото и да е то. Тиквениците имаха шумен успех. Прибра се и провери телефонния секретар. Нищо.

Петък по изключение се случи мрачен ден с оловно небе и леки снежинки. Плати някои сметки, започна да чисти, смени чаршафите. Позяпа през телескопа — в езерото плуваха чайки, паркът гъмжеше от бегачи, две жени на средна възраст, облечени в сини анцузи, спореха — едната размахваше заплашително ръка, а другата й се заканваше с пръст. Жалко, че не можеше да чете думите по движението на устните им. Фелис, застанала на перваза, се отърка в коляното й.

Опита се да поработи — зачете една твърде претрупана биография на Дороти Паркър. Не стигна доникъде. Какво ли правеше той?

Сви се на дивана и се отдаде на телевизионни сериали — „Само един живот“, „Общинска болница“. Надяваше се, че актрисите (някои се оказаха доста сносни) намираха достатъчно време за децата си. Обади се Рокси — не й каза нищо, задоволи се с ролята на слушателка. Заяви, че всичко бе наред и няма нищо ново. Просто имаше много работа.

Изгледа „Сега“ и „Пътешественикът“. Фелис дремеше в скута й.

Изяде едно кисело мляко и се изкъпа.

В събота влезе във форма. Сложи телевизора в ъгъла, довърши чистенето, напазарува и се настани на бюрото. Три седмици откак започна всичко. Лъсна с палец златното сърце и се залови с книгата. Набра скорост и се задълбочи. Слава Богу, поне копието беше чисто.

Когато свърши поредната глава, телефонът иззвъня. Часовникът показваше четири часа и петдесет и четири минути. Гледаше го, без да вдига слушалката. Звънна повторно. Обади се.