Айра Левин - Кулата на ужасите

— Едва ли.

— Слушай, докато бях там, обмислих сериозно твоето предложение. За мемоарите. Реших да опитам. Ще ги направя едновременно сериозни и хумористични. Защо да се стеснявам?

— Сам, това е чудесно. Много се радвам. Убедена съм, че ще успееш.

— Благодаря, надявам се. Написах… предполагам, че би го нарекла първата глава. Искаш ли да я прегледаш?

Тя пое дъх.

— Не смятам, че съм най-подходящият човек. Почти не съм се занимавала с документална проза. Все пак изпрати ми я, остави я долу в пощата. Ще я дам на редактор, комуто материалът ще допадне и който ще ти даде обективна преценка.

— Добре… Благодаря. Ще бъде чудесно, много съм ти задължен. Машинописът ми е кошмарен.

— Ако може да се разчете и има широки междуредия, няма страшно.

Пит се качи при нея доста късно — беше зациклил на програмата, която пишеше, и тя му разказа всичко.

— Интересно. — Той седна на ръба на леглото, след като тя легна отново. — Може би най-сетне ще разбера истината за него и Теа Маршъл.

Наблюдаваше как си развързва маратонката и размахва връзката й пред носа на Фелис.

— Имам чувството, че отношенията им са се прехвърляли от една крайност в друга. Любов — омраза и обратно. Много е възможно да напише неприятни неща по неин адрес.

Сви рамене и я погледна.

— Затова ли даваш ръкописа на друг човек?

— Не. Знаеш, че не се занимавам с документална проза.

Събу маратонката.

— Идеята за книгата е твоя. Редно беше ти да работиш над нея.

Събра материала, който четеше в папката.

— Прав си. — Поклати глава. — Бих искала да го редактирам, ако бях сигурна, че е поне приличен. Но сега ще ми бъде неудобно да работя с него. Знам много неща, които той не знае — за теб и за фондацията например. Отношенията автор — редактор трябва да бъдат съвсем открити и честни, особено при начинаещ писател, който обикновено се води за ръчичка глава по глава. Ще ми бъде трудно, ако непрекъснато внимавам да не изтърва нещо излишно. — Затвори папката. — И няма защо да крия — ще имам проблеми, ако навлезе в истории, които биха те наскърбили. — Остави папката върху купчината ръкописи под нощното шкафче.

Седеше на ръба на леглото и я гледаше замислено. Тя се усмихна и го погали по бузата.

— Не е толкова важно, скъпи. Честна дума. Ако ти не го беше довел тук, никога нямаше да го срещна. — Той кимна. — Тъй че спри да се цупиш и се съблечи.

Пит се засмя и се наведе да събуе другата маратонка.

На другия ден Сам беше оставил в пощата плик с десетина прегънати страници. Лошо напечатани, но добре написани — Ню Йорк в началото на трийсетте години. Осемгодишният Сам и дванайсетгодишният Ейб Йелън, не Йейл, обладани от духа на Бронкс, с помощта на актьора чичо Морис се качват за първи път на сцената в пиесата „В очакване на Лефти“, поставена от „Груп Тиътър“.

Малко в стила на Доктороу…

Даде го на Стюарт.

Никога не беше очаквал, че можеше да се влюби в нея.

Каква поразителна липса на далновидност — знаеше колко беше сърдечна, умна, честна, духовита, сексапилна и почти двойница на Теа Маршъл. Знаеше всичко това почти от деня на нанасянето й, не тъй добре както сега, разбира се, и все пак мисълта, че може да се влюби в нея, изобщо не му мина през ума.

А сега беше късно. Всичко отиваше по дяволите.

Наблюдаваше я — беше седнала на дивана, протегнала крака върху масичката за кафе, потънала в четенето на нов ръкопис, третиращ съвременните сексуални конфликти и горещо препоръчан от някакъв агент.

Дощя му се да й разкаже за Фил и Лесли, за Вайда, Марк, Фишърови, Хофманови, за всичко, което ставаше в сградата, не само за сексуалните конфликти. Колко права се беше оказала — не можеха да установят истински контакт при положение, че съществуват тайни, които не могат да се споделят. Дали наистина не можеха? Ох, Кей, какво да те правя?

Но щом Наоми, която не беше и наполовина умна колкото нея, се беше досетила, нямаше ли и тя рано или късно да разбере независимо от огромната му предпазливост? Нямаше ли някой ден да изпусне информация, чието притежание щеше да му е трудно да обясни? И какво, за Бога, щеше да стане тогава?

Кей се обърна и го погледна над очилата.

— Какво има?

— Нищо. — Усмихна се. — Просто те гледам. Плакнех си очите.

— Не чети, ако не ти е интересно. Няма да се обидя.

— Не, забавно е. — Вдигна отворената книга. — Сцените на яхтата са страхотни.

— Защо не слезеш долу? — Засмя се и кимна към вратата. — Поработи върху програмата. И аз имам нужда да поостана сама.