Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Изражението на лицето му не се промени.

— Ах, така ли?

— Необходими ми са някои разяснения в тази връзка.

— Боя се, че Хагбарт Хеле не се занимава вече с неща, които лежат в далечното минало.

Продължавах невъзмутимо:

— Убеден съм, че ще поиска да чуе за това, че ще бъде лично заинтересован…

Той ме прекъсна с малко повишен тон и по-остър глас:

— Съжалявам, но не мога да обременявам Хагбарт Хеле с неща, които са станали преди много години. Мога да ви уверя, че Хагбарт Хеле се намира в града изключително поради лични причини. Този ден е един от малкото му почивни дни, които той си позволява през годината, и за мен всъщност е невъзможно да му съобщя за вашето посещение дори и с една дума. Това ясно ли е?

— Не.

— Не? Какво имате предвид с това „не“?! — Лицето му взе да почервенява. Той дойде съвсем плътно до отворената врата, сякаш искаше да ме спре, за да не се мушна вътре. Момичето бе изчезнало.

Казах меко:

— Думата „не“ принадлежи фактически към първите думи, които повечето хора се научават да произнасят още в най-ранна възраст. Възможно е вие, които израствате на Холменколен 31 31 Холменколен — хълм в Осло, известен с богаташките си вили. — Б.пр. , да не сте свикнали да чувате тази дума, но тук, в нашите краища, ние свързваме значението й с една форма на отказ. Не: това означава… Ясно ли е? Не, не е ясно. Моето желание за разговор с Хагбарт Хеле още не ме е напуснало.

Той се наведе напред, превишавайки ме с не по-малко от пет сантиметра.

— Слушайте вие, Веум, или как бяхте? Ние идваме от международните делови кръгове, в които няма учители от неделното училище. Не ми разигравай сцени а ла Богарт, защото не ти стига силицата за това. Както ми подсказва вътрешното чувство, аз мога спокойно да те вържа на фльонга, да те пъхна в плик и да те изпратя за Южна Патагония без обратен адрес. Така че не ме дразни, чуваш ли, Веум?

Погледнах го твърдо в очите.

— Имам достатъчно доказателства, за да обадя Хагбарт Хеле в полицията.

— Аха? А ти знаеш ли, че там, откъдето идваме, си купуваме полицаи в супермаркетите.

— Не и в Берген.

— Тъй ли? Чувал съм обаче други неща. Освен това познавам доста добре миналото на Хеле и съм сигурен, че не съществува абсолютно нищо осъдително и че никой не е в състояние да го обвинява за каквото и да било. Мислиш ли, че ако имаше нещо подобно, той щеше да идва тук всяка година? А сега, Веум, да сложим край на учтивите фрази. Благодаря за разговора. Довиждане.

Той положи широката си длан на гърдите ми и силно ме бутна назад. Олюлях се и едва запазих равновесие, за да не падна по стълбата. Когато се съвзех, той вече бе затворил вратата зад себе си, стоеше широко разкрачен на стъпалото пред нея с отпуснати надолу ръце, с длани, свити в юмруци.

Можех, разбира се, да направя опит да мина покрай него. Щеше да има същия резултат, както ако се бях опитал да съблазня бетонобъркачка.

— Пак ще дойда — обещах му аз, завъртях се на петите си и тръгнах надолу по посипаната с чакъл алея, без да се обръщам.

— Вземи със себе си брата близнак и чичото от Америка — изръмжа той подир мен. — И не забравяй полицейския началник Бастиан.

Едно време се славех като умно куче следотърсач.

В този момент обаче се чувствах като пребит пес. На портата видях табелка с надпис „Пази се от кучето“. Разбрах кой се имаше предвид.

Отново седнах в колата. Седях и гледах замислено към новата черна порта. После пак излязох навън и застанах прав, облегнат на калника. Обзе ме нервно нетърпение, че все още нищо не се случва.

Улици като тази, които се намират далеч от шума и суетнята на града, с подредени от двете страни вили, имат своя собствена атмосфера.

От една страна, те са привлекателни с големите си зелени градини, разпрострели се нашироко и обгърнали със свежа тишина къщите с много стаи, застлани с меки килими и с изящно резбовани врати към терасите, все полуотворени, за да пропуснат вътре лъха на ябълки, на есенни рози и песните на всички птички, които се въдят под тукашния небосклон.

От друга страна, озовал се в подобна атмосфера, човек има чувството, че целият този квартал се намира сякаш на дъното на кристално прозрачно, ала мъртво езеро. Тътен от превозни средства не смущава спокойствието на тукашните вили. Да не говорим за това, че обитателите им не се будят от грохота на парните чукове на корабостроителниците, които с настървение удрят по упоритите железни греди на бъдещото скеле на кораба, а отровните мъгли от производствените цехове за бои не дразнят изтънченото им обоняние.