Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Когато потеглих с автомобила отново към града, небето сияеше ведро. Пейзажът наоколо се простираше като зелен килим, а планините около Берген се издигаха синьо-сиви на хоризонта и ставаха все по-близки и все по-близки подир всеки оставащ зад мен километър. Между хълмовете се стелеше лека мъгла, която обгръщаше кичестите корони на дърветата. Именно там бе мястото, към което се бях насочил.

Рай, така скромно наричаха една част от града, която се намира на пътя към същинския център. И съвсем не без основание, въпреки че този район може да се разшири като такова понятие чак до Клопедал и Хуп на юг и до Фьосангер на север. Тази област, която лежи на склона към Нурдосванет, принадлежи към най-пищните в целия Бергенски регион и е увила в зеления си вълнен килим вилите на няколко поколения богаташи. Когато паркирах стария сив „Мини Морис“ от сенчестата страна на пътя, той съвсем се сля със сянката на дърветата.

Докато я отварях, тежката порта проскърца слабо, а мраморният чакъл захриптя под стъпките ми нагоре, по дългата алея на градината, покрай изящно оформените цветни лехи, където вече цъфтяха и първите есенни ранни цветя, но никакво куче не се втурна насреща ми, за да покаже, че са го отвързали.

Градинската алея не водеше към терасата, пък и съвсем нямах намерение да развълнувам някого, тъпчейки по грижливо поддържаната трева. Продължих нагоре към черно боядисаната сводеста врата и натиснах звънеца.

Отвори ми двайсетгодишно момиче с дълга светла коса, облечено в черна рокля и с бяла престилка. Очите й бяха сини с цвят на замръзнали теменужки. Тя доста студено ме попита:

— Какво обичате?

Отговорих смело:

— С удоволствие бих поговорил с Хагбарт Хеле.

— Договорили ли сте се?

— Не, за съжаление. Не успях да му се обадя предварително, но…

Тя започна да затваря вратата. Подпъхнах крак в отвора на вратата и продължих:

— Сигурен съм, че ще иска да говори с мен.

— Вие всички говорите така — каза тя. — Бъдете добър и махнете крака си. — Момичето погледна надолу към обувката ми с такова гнусливо изражение, сякаш виждаше умряла котка.

— Какво става тук? — прозвуча зад нея суров и сияен глас.

Погледнах покрай нея навътре и видях стените на сиво-бял хол, които бяха от естествен камък, а фугите между камъните бяха запълнени с бял хоросан. От едната й страна бе застанал мъж, дошъл отвътре.

Той бе по-млад от мен. Висок и добре сложен, с късо подстригана руса коса, а цветът на лицето му подсказваше, че често стои на открито. Кожата му бе печена на слънце, а зъбите блестяха здрави и бели. Имаше светлосини очи, като много фин порцелан, но те бяха единственото нещо, което изглеждаше крехко в него. Изтъкан бе от силни, добре тренирани мускули и вероятно притежаваше непоколебима воля, та аз предпазливо отдръпнах назад крака си, сякаш се уплаших да не би той да ми го откъсне.

— Кой сте вие? — попита той. — С какво бих могъл да ви помогна?

Той говореше източнонорвежки, по онзи забележително безличен начин, характерен за богаташките деца от западния край на Осло. Някои го наричат коректен „рикемол“, въпреки че това не е нищо повече от малцинствен диалект в един доста ограничен район около най-големия град на страната.

Отвърнах му с бергенската версия на същия говор, образовано, добре модулирано, с леко аристократичен оттенък:

— Добър ден. Името ми е Веум и имам голямото желание да разменя няколко думи с Хагбарт Хеле.

— По какви въпроси?

— Извинете, но не запомних името ви?

Той ме измери с поглед.

— Моето име е Карстен Вииг, личен секретар на Хеле. Можете свободно да ми кажете всичко. Сигурно сте журналист, поне така си мисля.

— Съвсем не — отговорих му с такъв тон, сякаш никога не бях цапал пръстите си с вестникарщина. — Аз съм независим индустриалец.

Само по себе си това бе коректно определение, въпреки че тази моя характеристика едва ли щеше да ми осигури някакъв особен паричен кредит, нито от Вииг, нито от друг, заинтересован.

— Добре — каза той и ме погледна изчакващо под уморените си клепачи.

Беше хубаво облечен. Тебеширенобялата риза подчертаваше медния загар на лицето му.

В отвора на яката му се показваше изящно завързано копринено шалче на сиви квадратчета. Носеше синьо сако, сиви грижливо изгладени панталони и лъскави черни обувки, в които като в огледало се отразяваше бялата му риза.

— Става дума за една фабрика, която някога е била собственост на Хагбарт Хеле в този град. Фабриката „Пофугл“. Производство на бои.