Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Една жена със сива къдрава коса и хлътнало опустошено лице лежеше полуоблегната на един от столовете. На ръба на стола тъмнееше лепкаво петно, от което висяха няколко дълги, сиви кичура коса. Втвърдените пръсти на дясната ръка се бяха вкопчили в гърлото на една бутилка и жената лежеше всъщност в локва бира, която бе изтекла от бутилката. Гледаше втренчено и студено към тавана, сякаш виждаше право пред себе си райските супермаркети и вече бе на път към щандовете им за бира.

Ако това беше Олга Сьоренсен, то съседката й от първия етаж имаше право: вече й бяха предали поздравите.

Слязох отново на първия етаж и позвъних. Никой не ми отвори.

— Ало? — извиках на вратата. — Обадихте ли се в полицията? Ако още не сте, моля да го направите веднага.

Никой не отговори. Вероятно онази стоеше зад вратата и трепереше от страх, изплашена до смърт от това, което бях намерил горе на втория етаж.

Най-близкият телефон бе в снекбара долу на Екренгате. Съдържателят му ми позволи да го ползвам. Дежурният от криминалния отдел каза, че веднага ще изпратят кола. Тръгнах обратно нагоре по Киркегате и застанах в очакване пред къщата.

Полицейската кола пристигна и от нея слезе Данкерт Мюс. Когато ме видя, той се опря на автомобила, наведе глава и попита:

— Кой прие съобщението? Защо не ми казахте, че е позвънил Веум? Изкопвачът на трупове, така го наричаме ние.

Хвърли ми неприветлив поглед.

Носеше същото старо палто, а шапката не бе мръднала от главата му. Погледът, с който ме удостояваше, можеше да принадлежи на канибал, държан на строга диета.

— Чий живот отне този път, Веум?

Посочих къщата:

— Ела с мен!

Поведох го нагоре към втория етаж. Когато минавахме през първия, чух, че вратата отново се отваря, но не се обърнах.

Данкерт Мюс се придружаваше от Педер Исаксен, който бе както винаги мъртвешки блед и кисел. Те си подхождаха. Никой от двамата не ме понасяше.

— Веум е истински некрофил, ако ти е известна тази дума — чух зад гърба си Мюс да обяснява на Исаксен.

Когато дойдохме пред вратата, той изръмжа:

— Кой е влизал тук насила?

Погледнах го хладнокръвно:

— Ако не бях разбил прозорчето, нямаше въобще да я намеря.

— Нима трябваше да го направиш, за да я намериш тук?

В погледа му блесна злоба.

— Това е някоя от твоите проститутки наркоманки, нали? — каза той и добави, обръщайки се към Исаксен: — Веум е специалист по малолетните. И по труповете. Той е мъж с широки интереси.

— Тя се казва Олга Сьоренсен, сигурно е на шейсет години и…

— С напредването на възрастта ти май започваш да предпочиташ по-старите, а?

— Била е приятелка на Шауер-Юхан, изчезнал през 1971 година. Следствието било прекратено. Вчера тя имала посещение от мъж, който куцал. Един куцащ мъж бяха видели да излиза от къщата, където бе убит Ялмар Нюмарк.

— Бе убит?

— Да, но и това следствие е прекратено, нали?

Усетих, че пред очите ми притъмня.

— Ще влезем ли вътре, или ще стоим тук да говорим глупости? — Той пак се обърна към Исаксен: — Слушаш, нали, всичко вече е подготвил, всичките варианти на спектакъла си.

Влязохме в жилището. Жената не се беше помръднала. Имах възможност да я огледам от по-близо. Беше обута в кафяв широк панталон, а в жълтеникавия й пуловер спокойно можеха да се поберат и двама души. Лицето й бе издълбано от сиво-бели бръчки, а изкуствената челюст беше увиснала в хлътналата навътре уста.

Мюс ме блъсна с тежката си ръка в гърдите и влезе в стаята.

— Ти ще останеш там, вън, Веум!

Той спря на прага. Погледът му зашари из стаята. Измъкна от джоба на палтото си малка кафява цигарена угарка, мушна я между тънките си устни и щракна със запалката си. Мюс бе от онези типове, чиито джобове винаги са пълни със стари угарки от цигари. Беше немислимо да го видиш, че запалва нова, дълга и бяла цигара. Тя щеше да контрастира на пепелявото му лице.

Погледнато отзад, всичко изглеждаше като жанрова картина от американски криминален филм от четирийсетте години. Мюс с палто и бомбе и облак от цигарен дим над главата. Най-жалък интериор. А на пода — женски труп, който съвсем не би задоволил холивудските изисквания за красота, но със сигурност би донесъл добър хонорар за статист, когато сцената щеше да е готова.

Само че тази сцена никога нямаше да бъде завършена. Тя се повтаряше отново и пак отново, като на филмови дубли, докато вече никой не можеше да каже как би трябвало да изглежда. Единственото сигурно нещо бе, че жената е мъртва, че това не е никакъв филм и че Данкерт Мюс никога няма да може да се мери нито с Хъмфри Богарт, нито дори с Едуард Г. Робинсън.