Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— Кажи, не те ли познавам отнякъде? — попита ме тя с хриплив глас и отново затвори едното си око, сякаш това щеше да й помогне да ме огледа по-добре.

— Често се въртя наоколо — казах аз. — Насам-натам из града.

— Всъщност кой си ти?

Не отговорих направо.

— Някога работех в дом за деца без родители.

— Аха. — Лицето й посърна. — Взеха ми момичето. Дадоха го в детски дом. После получи родители осиновители. Сега дори не знам къде е.

— Не мисля, че съм имал нещо общо с тази работа.

— Не, не знам. Прости, имам чувството, че оттам съм те запомнила.

— Да, може би — отговорих нехайно.

Не посмях да й кажа, че бяхме съученици. Може би нямаше да й хареса, че някой си спомня каква е била преди много години: красиво младо момиче, но твърде лекомислено. Тогава, преди трийсет години, долу-горе по времето, когато е изгоряла фабриката „Пофугл“.

— Ето, седим си тук и се забавляваме! — провикна се Великана Улсен и изпразни чашата си, за да си налее нова.

Изгорелия седеше неподвижно в креслото. Взрян пред себе си, нищо невиждащ и нечуващ. Дамата в кухнята продължаваше да седи със саксията в скута си, като че ли се бе отказала да намери свободно място, където да я постави.

— Жалко за хората — каза дамата на Улсен. Казваше се Лисбет и си я спомнях все по-ясно. Бяхме в седми клас, когато някой бе успял да я обезчести в една от строящите се нови сгради. А ние блещехме очи, когато той ни описваше достойнствата, които притежавала. Тя най-накрая седна на пода и ако бях достатъчно нахален, можех да се убедя поне в някои от описанията му.

Да, жалко за хората. Жалко за момичета като Лисбет, към които бяхме изпитвали изпълнено със страх влечение, ние, които принадлежахме към въздържащите се така рано в живота. Да, жалко за момичета като Лисбет, които бяха имали издължено, непохватно младо тяло, облечено във фланела и памучна пола, и дълбок, почти мъжки смях… Жалко, че сега тя трябваше да седи тук, на пода на едно мазе, трийсет години по-късно и да съжалява хората и самата себе си.

Жалко и за Изгорелия, чието лице и живот бяха обезобразени поради безразличието, проявено от други хора, жалко за Великана Улсен, този неприспособил се към живота Палечко, толкова висок, че едва можеше да захапе края на брадата на някой от другарите си.

Жалко за дамата със саксията, защото я бяха изпратили за алкохол, докато другите се любеха, а не беше ли малко жалко и за мен, тъй както си седях с чаша хвойнова водка в ръката и с цял низ неразкрити престъпления, които ме чакаха на дневен ред.

Погледнах часовника си. Бяха изминали няколко часа, откак посетих къщата, където живееше Олга Сьоренсен. Не бяхме си говорили особено и дори не бяхме пили много. Бяхме седнали в мрака на мазето, наблюдавайки как дневната светлина мести правоъгълните си отпечатъци по пода квадрат по квадрат. Светлината падаше вътре през тесен прозорец, покрит с мрежа за курник, през който се виждаха обувките на хората, минаващи отвън по тротоара.

Лисбет дремеше в ъгъла си. Устата й се отвори, устните станаха по-меки, като на дете: „Пуфф, пуфф…“ — похъркваше тя. Великана Улсен обгърна със свободната си ръка раменете й и я подпря. За миг видях, че в очите му проблесна нежност, но той бързо се съвзе и ме стрелна с ироничен бърз поглед, сякаш искаше да каже: „Скиф ква мадама имам!“

Изгорелия нещо си мърмореше.

Жената, седнала край кухненската врата, галеше листата на растението в саксията с нежни и сладостни милувки.

Станах от касата за бира, оставих на нея празната чаша и се протегнах.

Изгорелия вдигна очи към мен:

— Ще тръгваш ли?

— Ще се опитам пак да намеря Олга.

Той кимна:

— Аз оставам тук.

Намерих лист хартия и надрасках по средата му адреса на кантората и телефонния си номер.

— Ако си спомниш още нещо, моля те, бъди така добър да ми се обадиш.

— Още нещо? За какво?

— За пожара.

— А, за това… Няма какво повече да ти кажа.

— Да, да, но все пак.

Той кимна:

— Поздрави Олга.

— Да, непременно я поздрави — обадиха се и другите.

Лисбет отново бе отворила очи.

Кимнах на всички и ги оставих. Преди да затворя вратата зад себе си, чух гласа на Лисбет:

— Чудя се откъде го познавам. Сигурна съм, че съм го виждала преди.

Преходът от полумрака към светлината беше ослепяващ. Сякаш се бях озовал в един нов свят, измит до бяло и блестящ, току-що изваден от пералнята и закачен за съхнене, за да го видят хората от мазетата. Но само за да го гледат, без да го докосват.