Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— Но не поставяхте ли въпрос за всичко това пред управата на фабриката?

Той ме погледна почти презрително.

— Да, да, поставяхме го. Но трябва да знаеш, че тогава времената бяха други. Управата не се интересуваше много от нашите оплаквания. И именно тук бе и една от слабостите на Холгер Карлсен: той не бе достатъчно твърд, когато това наистина се налагаше. Аз никога не съм обвинявал Холгер за това, което се случи, независимо че много други не се сдържаха. Но ако наистина се е опасявал, че в производственото хале отнякъде изтича газ, той просто трябваше да ни призове да напуснем работните си места, тоест да започнем стачка.

— Но ти каза, че той не бил сигурен?

— Не знам бил ли е, или не. Само казвам, че ако наистина се е опасявал от това, трябваше да ни съобщи и да изведе хората от халето.

— Значи не е говорил с вас, с работниците, за това?

Той завъртя глава.

— Виждах го, че ходи напред-назад и мисли за нещо. Моят работен възел бе на предпоследната тераса, а Холгер, като цехов майстор, бе съвсем долу, на пода. Той имаше малко преградено помещение със стъклени прозорци, близо до вратата, където водеше дневника си за извънредните работни часове и записваше количеството на използваните в производството на боите вещества и други подобни неща. От време на време забелязвах, че просто седи и гледа във въздуха, без да вижда каквото и да било. Няколко пъти, сякаш случайно, ме попита: „Не усещаш ли нещо във въздуха, Улай?“, а аз му отвръщах: „В този въздух винаги има нещо.“ Но в деня, преди да се запалим, отново дойде при мен. „Улай — каза той, — ще изляза съвсем за малко. Ще ми направиш ли тази услуга да постъпиш за момент на моето място?“ Разбира се, че веднага се съгласих. Бях най-добрият в работата след него, а за да се седи на мястото му, бе необходим опит. Когато се върна обратно, той се затвори в малката си клетка и остана дълго така, забил поглед пред себе си. Няколко пъти излизаше навън, поемаше дълбоко въздух и отново се прибираше. По едно време видях, че вдига телефона и набира някакъв номер, но сложи обратно слушалката, преди някой да се обади. Същия ден, когато се връщахме вкъщи, аз го попитах, да не би да се е случило нещо. Той гледаше вторачено пред себе си и тихо ми отговори: „Не съм сигурен, Улай. Може би, а не е изключено просто да ми е лошо.“ Повече не приказвахме за това. А на следващия ден… на следващия ден избухна пожарът.

Той направи кратка пауза. Другарите му по чашка го гледаха с широко отворени очи. Стана ми ясно, че те никога не бяха чували тази история. Страхувах се да не го прекъснем. Беше завладяващо да се слуша този човек, единственият останал жив, макар фактически да се е намирал в производствения цех на „Пофугл“, когато огънят се е разразил…

— Спомням си добре този ден. Беше меко, топло утро — както днес, само че през пролетта. Отидох на работа с велосипеда и излязох от къщи по-рано, защото исках да взема един душ. Нямахме такива удобства вкъщи, но във фабриката ползвахме сносен душ и гардероб, които ни бяха много необходими, за да сваляме от себе си мръсотията след работно време.

— Беше ли женен? — Въпросът ми се изсипа неочаквано и бях готов да си прехапя езика за тази грешка, защото веднага забелязах, че той излезе от равновесие.

— Не-е… Живеех у дома, при родителите си. Имах си и едно момиче, но след нещастието… всичко просто… отиде по дяволите. — Погледът му угасна и лицето му потъмня.

Затаих дъх и повече не се обадих.

Той отново, макар и бавно, се върна към темата:

— Започнахме работа в седем и първата половина на деня мина както обикновено. Нищо необичайно. А когато гръмна… това стана толкова бързо, че го виждам като на диапозитиви. Самата експлозия…

— Експлозията неочаквано ли стана, или бе предшествана от друго?

— Не. Нямаше никакви предзнаменования, с изключение може би на съмненията, които са вълнували Холгер. Спомням си всичко така ясно, сякаш е имало пожар вътре в главата ми. А май че наистина имаше. Всичко стана бяло.

— Бяла боя ли правехте в този момент? — попита джуджето.

— Не, не… светлината. Целият огромен цех побеля ослепително за един миг. Експлозията стана над мен, в един от най-горните резервоари. Видях Холгер, той стоеше полуизправен в остъклената си стаичка, сякаш бе чакал това да се случи. Може и да е успял да види нещо отдолу, някакъв признак, че ще има експлозия, миг преди да стане. Един от мъжете горе бе направо вдигнат във въздуха и просто висеше над нас в този ослепително бял момент, там горе, дванайсет метра над бетонния под. В следващия миг… — Той тежко си пое дъх. — Всичко стана така бързо. В морето го наричат огъня на свети Елм — огън, който внезапно обхваща всички корабни въжета. Така стана и при нас. Боята горе се бе запалила и се сипеше върху нас като огнен дъжд във всички посоки, сякаш целият цех се бе превърнал в смъртоносна стихия. Виковете… господи, как страшно крещяха те, като запрени дяволи, като не знам какво… Холгер бе изскочил от остъклената си клетка, грабнал в ръцете си пожарогасител и се опитваше да пръска с него наоколо, но безнадеждно. Беше все едно да пикаеш във вулкан, горе-долу такава бе ползата от пожарогасителя. Излетях надолу по стълбата. Дрехите ми горяха, а на лицето ми сякаш се бе залепила твърда кора, като че не си бях свалял новогодишната маска и тя се бе вгоряла навътре в кожата ми. Когато вече бях долу, аз се препънах в един от падналите на пода. Той лежеше с лице към земята. Хванах го под мишниците и започнах да го влача към вратата. Погледнах натам. Холгер бе захвърлил пожарогасителя. Видях го много ясно как отвори вратата. Силуетът му се очерта в рамката й, после видях, че той се олюля и се хвана за лицето. През всичкото време около нас гореше, избухваха малки експлозии, цялата сграда се тресеше, като че имаше земетресение или бе експлодирала атомна бомба. Усетих, че се свличам на колене. Нямах повече сили да мъкна с мен другия. Гледах отчаяно към вратата и тогава той влезе вътре, куриерът, Харалд Юллвен. Той ме извади от там, ако не бе той…