Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— Спомняш ли си добре?

— Не, точно в този момент загубих съзнание — прекъсна ме Изгорелия. — Не си спомням нищо повече, освен че гледах нагоре към лицето на Харалд Юллвен, после стана тъмно. Не си спомням нищо повече до момента, в който се събудих в болницата. Бях опакован в бяло от главата до краката и имах такива болки по цялото тяло, та ми се струваше, че ме пекат жив на шиш. Честно да ти кажа, мислех, че съм се събудил в ада.

— Господи, какъв ужас! — възкликна едната от жените.

— Това е ужасно! — каза другата.

— Трябва да се радваш, че в края на краищата си излязъл жив от там, Улай, татенце — простена джуджето.

Изгорелия го погледна със застинали очи.

— Именно това се чудя от тогава, дали наистина съм имал щастие, или щеше да е по-добре и аз да бях изгорял заедно с повечето от другите.

— Ако бе станало така, никога нямаше да ни срещнеш — каза джуджето.

— Петнайсет души си отидоха. Само аз и още двама оживяхме, а след няколко години и тях закопаха в земята. Холгер, Пидиен, мои другари в работата от много години… защо именно аз трябваше да оживея? Те имаха семейства, жени и деца, щеше да бъде по-добре, ако някой от тях беше оцелял… От време на време дори съвестта ме мъчи…

Едната от жените сложи дебелата си ръка на коляното му…

— Не трябва така, не трябва.

— Не трябва? — Той я погледна съвсем покрусен. Все още не се бе отърсил от мислите за преживяното през хиляда деветстотин петдесет и трета година.

Казах му бавно и внимателно:

— Значи Холгер Карлсен е излязъл през вратата и веднага след това вътре е влязъл Харалд Юллвен?

— Да, да… и ме спаси. Той ме спаси, разбираш ли, а този, когото влачих, бе един от другите, които оцеляха, за известно време…

— Точно така. Той те е спасил.

Това бе най-важното нещо за Изгорелия и не желаех да му противореча. Но защо той не бе спасил Холгер Карлсен? Защо Холгер Карлсен не е успял да се измъкне, когато вече е бил излязъл жив от производствения цех? Ясно е, че е имало по-малки експлозии, вероятно е, че е могло да бъде ударен от някоя падаща желязна греда по главата, но дали това са били съвсем допустими неща? Случайностите изплитат около всички нас мрежата на съдбата, но независимо от това винаги остава място на съмнение.

Отворих с бавни движения бутилка бира и я подадох на Изгорелия.

— Вземи. Сигурно ти е пресъхнала устата.

Той ме погледна с празни очи, взе бутилката, захапа я и отпи.

— От много години насам устата ми е пресъхнала, Веум — каза той.

Слънцето ни огряваше отдясно, когато на площада на Сандвикен аз видях в отражението на една витрина всички нас — петимата. Джуджето, когото всички наричаха Великана Улсен, и двете дами водеха колоната. На жените им се ходеше до тоалетна, а Великана Улсен държал някаква приземна стая на Сандвикен. Отзад вървяхме Изгорелия и аз. Той ми бе обещал да ме заведе до жилището на Олга Сьоренсен, ако тя наистина все още живееше там, където е живяла преди две години.

Когато видях отраженията на всички ни във витрината, нещо ме порази: аз не се различавах от тях. За един частен детектив бе до голяма степен важно да запазва анонимността си не като се отнася с пренебрежение, а напротив, като се стреми да се слее с околната среда и да изглежда напълно естествено сред играчите на бинго например или в пияна компания, с тежки найлонови торби, пълни с бутилки, в ръце, но въпреки това гледката във витрината ме порази. Пригладих косата си със свободната си ръка и се опитах да пооправя дрехите си. По възрастната дама, с която се разминахме, ни хвърли остър поглед, в който не забелязах никакво учудване от това, че вижда и мен в тази компания.

— Но Олга няма нищо общо с пожара, нали? — каза Изгорелия.

— Не, не. Трябва ми за друго нещо — отговорих аз приглушено.

— За Шауер-Юхан? — попита внимателно той.

Погледнах го бързо, преди да му кимна.

— Ти познаваше ли го?

— Нее… Не повече, отколкото другите. Знаеш, че щом човек един път е попаднал в нашите среди, повече не му се обръща особено внимание. — Позапъна се и снижи глас: — Преди няколко години се опитах да сваля Олга, но по един или друг начин тя ме отблъсна. Пък и сам виждаш какви са ми шансовете с тази физиономия. Последните трийсет години съм получавал любов само срещу заплащане или с жени в пияно състояние, когато те се търкалят с когото и да било.

Не му отговорих, само кимнах с глава и прехапах устни.

— Ей, спрете за малко! — провикна се Великана Улсен. — Ще съберем пари за бутилка хвойнова водка, а аз ще взема такси до „Котва“ и ще я купя. Хайде!