Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— Налага се да отидем догоре и вече обещах — натърти многозначително Изгорелия. — Пък и нямам пари.

— А ти? — Той ме погледна, изпълнен с надежда.

Измъкнах пет десетачки от вътрешния си джоб:

— Ето, вземи. Това е от името на Изгорелия.

Лапите му сграбчиха парите, както кофата на багера поглъща станиола на хартийка от шоколад.

— Ти си добре дошъл при нас, стига да искаш. Изгорелия знае къде сме.

Великана Улсен и дамите завиха надясно, а ние продължихме нагоре по стълбите покрай Южната мера. Изгорелия спираше често да си почива, така че вървяхме доста време.

Олга Сьоренсен живееше на втория етаж в сива къща с комини на Киркегате, улица, която започва от Сандвикенската църква и свършва в района на старите къщи около Формансвай: от кръщелния купел до гроба.

Качихме се по стълбата на втория етаж. На кафяво боядисаната врата имаше табелка с надпис „Йенсен“, но според Изгорелия това никак не пречело там да живее Олга Сьоренсен. Не успяхме да се убедим напълно в твърдението му, защото никой не ни отвори.

Погледнах със съмнение табелката на вратата.

— Сигурен ли си, че не се е преместила?

— Разбира се. Щях да чуя за това.

— А името на вратата?

— Същата табелка висеше там още когато бях тук за последен път. Тя просто не я е сменила. Долу върху пощенската кутия сигурно стои нейното име.

Кафявата врата не ни съобщи нищо повече. Зад двете тесни, в разсъхнали се рамки, стъкла на прозорците забелязахме пъстро перде, но лампа вътре не бе запалена.

— Тя сигурно скоро ще се върне — каза Изгорелия. — Във всеки случай вече знаеш къде живее. Можем да отидем долу при Великана Улсен и да изчакаме там.

Когато излизахме, проверих имената върху пощенските кутии. Той имаше право. На една от тях бе написано „О. Сьоренсен“.

Пристигнахме долу при Великана Улсен точно в момента, когато една от дамите слезе от такси със синя найлонова торбичка (с емблемата на „Винмонополет“) в едната си ръка и със саксия в другата.

— Изпратиха ме за пиене. Мисля, че Великана Улсен искаше да си направи кефа, докато чака. Купих и това растение. Реших, че ни трябва украса.

На ясната дневна светлина лицето й изглеждаше открито и малко наивно, с широки пори и пълни устни, само частично камуфлирани под грапав слой червена мазилка и с очертания на полумесец.

Провряхме се надолу по стълбата в тъмно и студено мазе. В мазето изпод пролуките на една врата излизаше светлина и когато я отворихме, попаднахме право в обятията на Великана Улсен и дамата му. Те лежаха на пода леко облечени, сякаш изпробваха плажни съоръжения. Стаята беше малка и щом и тримата влязохме, тя заприлича на стадион по време на големите полуфинални мачове. Великана Улсен оправи панталоните си, а дамата му — полата си. Изгорелия седна в единственото кресло в стаята, останало от времето на Трийсетгодишната война, а дамата със саксията прекоси стаята и отиде в кухнята, състояща се от цинкова мивка и дървено ведро. До ведрото имаше отворена опаковка от прясно мляко и десет празни бирени бутилки.

Тя очевидно познаваше обстановката, защото измъкна една табуретка и я постави до отворената врата.

— Седни — обърна се Великана Улсен учтиво към мен. Имах възможността да избирам между електрическата печка, която Улсен и дамата му бяха бутнали настрани, когато са правели упражненията си, и една катурната бирена каса. Предпочетох касата от бира, а Великана Улсен се настани върху електрическата печка.

— Ще трябва да ни сервираш, Лисбет — каза той на дамата си, която послушно отиде в кухнята и донесе пет мръсни водни чаши.

Хвойновата ракия заискри в чашите и ние се чукнахме за наздраве. По стените нямаше картини с изключение на това, че на една от тях той бе залепил страница от вестник „Бергенс Тидене“. Не знаех с каква цел. И то тъкмо страницата за селскостопанската информация. Стаята тънеше в полумрак, защото слънчевите лъчи изобщо не стигаха до нея. Беше като в края на годината или призори.

— Как ни е уютно тук, а? — каза Великана Улсен и се огледа сияещ.

Дамата му остана по средата на пода, без да има къде да седне, освен връз него самия. Предварително бях забелязал, че тя се колебае дали да го направи, и не ми бе трудно да отгатна защо. В един от ъглите лежаха захвърлени долните й гащи, които Улсен бе успял да смъкне, преди да дойдем.

Лицето й, с трудноопределима възраст, се обърна към мен. Очите й бяха кафяви, косата — тъмна и несресана, с няколко безредно висящи дълги светлокафяви кичура, а в погледа й се четеше пустота. Аз чак сега забелязах, че ми е била позната през цялото време, но едва сега бях разбрал това.