Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Но погледът, с който ме удостои, не бе лишен от интелигентност. Можеше дори да те накара да помислиш, че у Професора има нещо тревожно будно, сякаш той всъщност само се преструва и играе незавидната си роля в продължение на трийсет години като някакъв износен, средновековен Хамлет. Като че бе взел решение да живее така до края на живота си и стриктно се придържаше към него.

Бях достатъчно предвидлив да купя найлонова торба, пълна с бирени бутилки, която криех дискретно зад сутрешните вестници. Тези чудесни бутилки могат да сринат всяка преграда в кръга, сред който бях решил да прекарам деня.

Поздравих Професора, седнах до него и отворих в негова чест първата бутилка. За да му покажа, че също съм от компанията, дръпнах една хубава глътка и му подадох бутилката, без да кажа нищо.

Той я сграбчи мълчаливо, пъхна гърлото й в уста и я изпразни на един дъх. В очите му проблесна нещо от глъбините на Хамлетовия поглед и той ми подаде обратно празната бутилка.

— Как е положението, Професоре? — попитах го аз приятелски.

Гласът му прозвуча хрипливо:

— О, ти знаеш как е, тече и се изтича. — Той говореше образовано, без какъвто и да било диалект. — И при теб ли е така?

Кимнах му и така седяхме известно време в мълчание. Той погледна крадешком найлоновата ми торбичка.

Извадих ново шише бира и го задържах в ръка, без да го отварям:

— Всъщност бях тръгнал да търся Изгорелия…

— Изгорелия? За какво ти е?

— Да си поговоря с него за пожара.

— За тези стари работи? Боже мой, човече!

— Търсех и Олга. Дето е ходела с Шауер-Юхан.

— Искаш да говориш с Изгорелия за нея? — Той сякаш стана любопитен.

— Не, не. Просто търсех и нея по друга работа.

— Хм… хм… — Той се замисли. — Тя минава насам понякога. Но рядко говори с мен. Никога не сме принадлежали към едни и същи среди, така да се каже.

— А тя към кои среди принадлежи?

— Тя… Тя и Шауер-Юхан се държаха настрана от другите. А след като той изчезна, тя съвсем се оттегли. Но Изгорелия…

— Да?

Той тежко поклати глава, като че да свърже някакъв разпоен проводник в нея:

— В такива дни, със слънце и ясно небе, мисля, че би могъл да го намериш към летището. Опитай се да го потърсиш там, е… е…

Разбрах, че мисълта му е раздвоена между името ми, което не можеше да си спомни, и бутилката в ръцете ми.

Отворих бутилката и му я подадох.

— Веум — казах.

Той ме дари с голяма и светла усмивка, но не се обърна към мен по име. Когато се надигнах и тръгнах, бутилката вече изливаше съдържанието си в устата му. Слънцето грееше през кафявото стъкло и го напъстряше със златисти отражения.

Намерих Изгорелия, изтегнат на припек край малкия кей близо до старото морско летище около Сандвикен. Той бе във весела компания: две двойки и четири бутилки, а лежащите до тях найлонови торбички обещаваха още. Склонът бе каменист, покрит с едър чакъл, но всички бяха подложили палтата и пуловерите си под главите, та се чувстваха чудесно под слънчевите лъчи.

Жените бяха вдигнали пуловерите си почти до ушите. Слънцето блестеше по повърхността на камъните. Отляво се намираха пристанищните складове, които се простираха по цялото протежение на крайбрежната улица чак до градския фиорд, където белите чайки лежаха и дремеха върху вълните, а корабче на Ашкьойската фериботна линия внимателно се промъкваше от града към насрещните островчета.

Двете дами имаха същата напреднала възраст като колежката си от градския площад, но господата бяха определено под петдесетте. Единият беше джудже, мургав почти като циганин, с четвъртито лице, което би отивало на някой шегобиец от затънтена парижка улица или на някой сладострастен ласкател от оживен публичен дом. Той се бе съблякъл гол до кръста, но не бе свалил тирантите си. Кожата на гърдите му бе тебеширенобяла и женствена. Изглежда, никак не се срамуваше от гърбицата си.

Изгорелия лежеше по гръб с ръце, скръстени под тила, примижал на слънцето. Беше облечен във фланелка на сини и сиви квадратчета и носеше кафяви панталони. Беше си свалил обувките и мърдаше пръстите на краката през дупките на чорапите си. Лицето му блестеше, както изгряващото слънце блести върху японски изписан порцелан. Кожата бе огненочервена и напукана, очите леко воднисти, а самият той бе стопроцентово плешив, сякаш някой бе опърлил косата по цялото му теме. Той бе единственото видяно от мен доказателство, че известният пожар на Фьосангервайен през хиляда деветстотин петдесет и трета година наистина се е случил. Само един поглед върху лицето му ми бе достатъчен, за да разбера веднага истинската същност на трагедията от пожара в „Пофугл“, както и да осъзная защо някои все още се питаха кой е бил по-щастлив: загиналите тогава или оцелелите.