Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Бездомниците не са красавци и у тях няма нищо романтично. Лицата им са белязани от алкохола, те имат проблеми с нервите, злоупотребяват с лекарства и с насилие. Цветът им е синьо-червен, често са подути от бой или от удар, получен при падане в пияно състояние. С полицията са сключили нещо като мирен договор. По-голяма част от техните побоища и препирни се разразяват заради пари или в спор за някоя бутилка алкохол. Мъжете са небръснати, а жените имат лоши зъби. Косата им е сплъстена и мръсна, дрехите — ужасно вехти, а телата им изглеждат подути и сякаш загнили. През някой слънчев августовски ден, когато те разделят безгрижно бутилка бира помежду си, седнали в някое кътче на градския площад, а ти вървиш към кантората си с чиновническо куфарче в ръка и с риза и вратовръзка, можеш и да не изпиташ съжаление към тях. Ала един стар работник от „Социални грижи“ би ти разказал и по-други неща. Иди и ги виж в някое ледено ноемврийско утро, когато са прекарали нощта на открито при минус десет градуса, под някоя изкарана на пясъка лодка, без никакво утешение освен няколко капки спирт за горене, скрит в малко шишенце от лимонада. Срещни ги на втория великденски ден, когато всичките им запаси са се изчерпали и те обикалят около черноборсаджиите на алкохол и треперят от разяждащия ги алкохолен глад. Погледни в очите им, когато идват при теб и мърморят, молейки те да им дадеш една крона „за чаша кафе“. Помисли си какво виждаш в тези очи: свобода и независимост или страх, угнетеност, унижение. Пътят между обитателите на големите вили край Фиелвайен и хората, рухнали на дъното на обществото, е много къс по въздушна линия, ала между тях зее огромна и дълбока пропаст: те живеят в два различни свята.

Старите пияници около градския площад са бивши моряци, пристанищни работници и контрабандисти на алкохол. Повечето от тях са пропаднали поради пиянство и хронични нервни разстройства. Някои от тях злоупотребяват и с хапчета, но малко са тези, които бихме могли да назовем наркомани. Наркоманите са от по-новите поколения, те се подвизават около площада Оле Бул, в парка Нюгорд и около Лиле Лунгегорсван. Много малко от тях се показват през деня. Наркотиците се купуват по тъмно.

Пияниците, напротив, пазаруват, когато магазините са отворени: бира от бакалниците, ракия от магазините на Винмонополет или понякога от контрабандистите.

Прекосих площада и се отправих лениво към групата бездомни. Те ме гледаха с навлажнени устни. В брадите им блестяха капки от изпитата преди малко бира. Някои от тях ми кимнаха за поздрав. Познавахме се отпреди.

В тази група бяха шестима мъже и една жена. Четиримата от мъжете бяха прехвърлили петдесетте, а петият бе на около трийсет години, с дълга, сресана на път по средата коса, разрошена брада и опустошени черти на лицето. Жената имаше, както повечето жени от тази среда, неопределената възраст между трийсет и шейсет години. Просто е невъзможно да се повярва, че повечето от тези жени изкарват пиенето си с проституция: клиентите им сигурно преспиват с тях в пълен мрак. Тази жена бе висока и с поразяващо слабо лице. Устата й бе хлътнала и отчасти беззъба, кожата й — мъртвешки бледа, а очите — безцветни като корема на изтумбачена риба в отровено горско езеро. Косата й бе сиво-руса, тя носеше неугледно мъжко палто, а под него — дебел вълнен пуловер. Краката й бяха обути във вкоравени, омацани джинси, петдесети размер. Носеше зелени моряшки ботуши.

Единият от мъжете, бог знае защо, наричаха Обръча. На главата си бе нахлупил стара кафява шапка, та напомняше на заразен от малария и преждевременно пенсиониран някъде в южноамериканските джунгли Адолф Хитлер. Косата му бе сива, а на шията му личеше дълбок червен белег. Преди години плувал по морета и океани като корабен механик, но сега едва ли щеше да успее и да се спусне в машинното отделение.

Вдигнах една разгърната десетачка почти под носа на Обръча и забелязах интереса, който моментално се появи в очите на другите.

— Слушайте, приятели, много ми се иска да поговоря с един господин по прякор Изгорелия. Къде мога да го намеря?

Той дълго гледа десетачката.

— А, Изгорелия, да… — измърмори, а после огледа другите.

Един от тях каза:

— Навън е, с Професора. Иди към Сандвикен. Потърси го пред Подофицерската школа.

Други двама кимнаха в съгласие. Младежът с дългата, сресана на път коса бе вторачил влажен поглед в десетачката. Жената ме наблюдаваше като фигура от вкаменена юра, с поглед, мъртъв като асфалт.