Обръча каза, сякаш не бе чул другите:
— Препоръчвам ти да провериш пред Подофицерската школа. Не знам дали си спомняш Професора?
Кимнах утвърдително.
— Те често са заедно.
Мушнах десетачката в горния джоб на грубото му вълнено яке и благодарих за информацията. Той носеше около врата си зелен вълнен шал, а подпухналото му лице се изкриви в нещо като усмивка, когато измъкна десетте крони от горния си джоб и ги мушна дълбоко в десния джоб на панталона си, захлупвайки ги с длан.
— Освен това ме интересува и някоя си Олга — продължих аз. — Тази, която е ходела с Шауер-Юхан, ако все още го помните.
Обръча доби замислен вид.
— А, Юхан, да. Кой не го помни! Та той накрая и във вестниците се появи.
Останалите кимнаха тъжно. Всички си спомняха Шауер-Юхан.
— Тя жива ли е още?
— Олга, да. И тя е там, около Сандвикен. Доста страдаше. Най-вече скита сама, но Изгорелия ще ти каже къде се намира. Тя има там някакво жилище. Не можа да понесе това, което се случи с нейния Юхан. Оттогава не е дошла на себе си.
Опитах се да продължа:
— Ти знаеш ли какво точно се случи тогава с Шауер-Юхан? — Погледнах и другите. — А вие?
Лицата им станаха непроницаеми като на трите маймунки „не виждам“, „не чувам“, „не знам“. Те завъртяха едновременно глави.
— Нищо повече от това, което пишеше във вестниците — каза Обръча. — Той заслужено си го получи, този Юхан.
Напрегнах се:
— Получил си е заслуженото? Какво имаш предвид?
— А? — Той учудено ме погледна. — Ами на, загуби се. Изчезна.
— Да, но къде?
Той се обърна настрана и погледна с присвити очи към залива.
— Морето, ей там, забулва много тайни, Веум. В това мога да ти се закълна.
Попритиснах го още:
— Ти знаеш нещо.
Той тежко поклати глава.
— Но и ние можем да мислим, нали? А когато някой от нас изчезне, той отива най-вече в морето. Това е толкова естествено. Та ние намираме подслон предимно покрай морето. Една малка крачка по-навътре, и вече си в бездната му. А ако си се напоркал, бързо загубваш съзнание и просто потъваш. Това е животът, Веум. Сбогом и довиждане.
— Някои от вас, другите, помнят ли нещо?
Те завъртяха глави едновременно. Извадих нова десетачка.
— Ще платя!
Те дълго гледаха банкнотата. Ухаеше им на бира.
Един от групата заекна:
— Говореше се… Ти знаеш какъв е бил Юхан, какъв е бил в Съпротивата, през войната. Спомням си, че тази де, Олга, един път разказа, че някой ги посетил малко преди Юхан да изчезне, някой, който бил ръководител на групата му, е… на съпротивителната група, през войната. Олга трябвало да излезе, докато те двамата си говорели. Тя мислеше, че са планирали нещо, но после Юхан изчезнал, разбираш ли… и край.
Погледнах моравото лице пред мен. Косата — жълтеникава, очите — светлокафяви, а носът увиснал като уродлив картоф. Казах беззвучно:
— Някой, който е ръководил групата? Ти не знаеш ли кой? Тя не спомена ли име?
Той се напрегна с поглед, забит в десетачката. Разбрах, че банкнотата викаше някакво име, но не исках то да дойде от въздуха. Подадох му десетачката и попитах:
— Да не би да се е казвал Фанебюст? Конрад Фанебюст?
Той поклати глава:
— Не си спомням, честно казано.
Обади се Обръча:
— Можеш да попиташ Олга за това. Тя сигурно знае нещо.
Кимнах бавно в знак на съгласие.
— Може би наистина знае — повторих замислено. Вдигнах ръка за поздрав, после мушнах ръцете си в джобовете на палтото и тръгнах покрай пристанището към Сандвикен.
Професора седеше сам на един закръглен парапет пред Подофицерската школа, която продължаваха да наричат така, въпреки че там бяха престанали да обучават нисши военни кадри още преди началото на войната. Пред ниската ограда имаше няколко червено боядисани пейки с изглед към Куенген и към стария строеви плац, който сега бе нещо като заден двор на хотел „Орион“ и фабрика „НЕО“. По-нататък се открояваха заливът към Нурднес и модерните архитектурни сгради откъм тази страна.
Професора бе закопчал старателно всички копчета на зимното си палто въпреки топлото време. Имаше увиснали бузи, крив нос и големи и остри очи зад дебелите стъкла на очилата с рогови рамки. Главата му сякаш висеше надолу от рамената, което го оприличаваше на голям бухал. Но не заради това го наричаха Професора.
Толкова много различни съдби има по света! Професора например вече бил взел писмения изпит по математика за постъпване на работа и му оставал само устният. Четял денонощно през останалите дни до устния изпит и най-накрая някъде в главата му изгорял някакъв бушон. Така и не се явил на устния, но прекарал половин година в психиатрията, три години в санаториум за нервноболни и се върнал от там като робот с дистанционно управление, построен от медицински хапчета и пуснат в движение от опитни механици. Така и не бе оздравял напълно, а сега се движеше из нисшите слоеве на обществото като случайно захвърлена бутилка в застояла вода на солник. Трийсет години след заболяването си той седеше сам пред Подофицерската школа в изтъркани кафяви панталони, провиснали по краката му, с нечисти черни обувки и полуизпразнено шише бира, поставено на земята между обувките му.
Читать дальше