Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

За такъв внезапен неин изблик нямах подготвен отговор. Замълчах за момент. Оркестърът се бе върнал. Нещо ме парна, като чух, че свири „Както минава времето“. Около нас танцуваха именно те — нашите сънародници — двойка по двойка, плътно притиснати и сантиментални. Повечето от тези, които бяха на дансинга, са били млади в годините на войната. Някои от тях сигурно бяха вземали дейно участие в битките на страната на правдата или на страната на врага. Но сега, подир четирийсет години, не си личеше кой за чии интереси е воювал. Времето укротява всички диви зверове. А накрая всички се озовават в музея — като експонати.

Снижих глас:

— Изхождам от това, че ти знаеш всичко, което може да се знае за Харалд Юллвен. Не смятам да ти разказвам и за другите негови престъпления: за тях той не получи наказание, но за извършването им разполагаме с най-сериозни основания да го подозираме. По време на войната, пък и след нея. Нещастни случаи, така ги наричаха. Но други биха казали убийства.

Тя се ококори.

— За какво пък говориш сега? За какви нещастни случаи? За какви убийства?

— Случайни смъртни случаи, редовно ликвидиране на хора, извършвано през войната от анонимен масов убиец. В полза на фашистките орди. Наричали го Ротеифтен, вещото бил невидим като безименен отровител.

, — И за този, за този човек… се смята, че е бил Харалд? — Елисе ме погледна с недоверие.

— Да. Той не ти ли е разказвал?

Тя стисна устни, но не успя да задържи думите си. Те излязоха от устата й, сподавени и почти беззвучни:

— Не, той не е извършвал това и слушай какво ще ти кажа! Познавах Харалд по-добре от всеки друг и знам, да, сигурна съм, че той никога не е бил в състояние да…

Сълзите й рукнаха изведнъж. Лицето й се изкриви и почервеня, тя стана и бутна с чантата си чашата бира, която се разля на покривката, и гостите от съседната маса наскачаха. Един от музикантите съвсем обърка такта на „Белите люляци“, а двама келнери вече се носеха към нас.

Елисе Блум просъска:

— Не искам повече да чувам за вас, Веум. Ако ме потърсите пак, веднага ще се обадя в полицията и само да посмеете, предупреждавам ви, за вас ще стане много лошо.

Тя погледна презрително келнерите, които вече стояха до масата.

— Съжалявам. Тръгвам си. Господинът плаща.

Без да ме удостои повече с поглед, тя се завъртя на токчетата си и тръгна към гардероба. Сервитьорите раздигаха масата, а управителката донесе сметката. Когато бях платил, от Елисе Блум вече нямаше помен. Посетителите от другите маси ме изпратиха с лукави погледи, а двама от келнерите ме придружиха до самата врата, за да се уверят, че наистина си отивам.

На тротоара пред ресторанта нямаше никой. Елисе Блум си бе тръгнала за вкъщи, не минаваха никакви автомобили, валеше дъжд и небето сякаш се бе разтворило в океана. Потътрих се към дома.

Времето в Берген не подлежи на прогнозиране. Годишните времена се появяват и изчезват като карти в ръцете на някой небесен фокусник: неочаквана снежна буря през март, внезапна поледица в майска нощ, слънчев ден с петнайсет градуса над нулата през януари. Сякаш метеорологичните богове играят гигантски мач, използвайки слънцето като футболна топка и го ритат непрестанно извън очертанията на игрището, без да се съобразяват с каквито и да било правила, та всичко да може да се случи.

Тази година лятото се върна точно в прехода между август и септември и продължи две седмици. Но слънцето бързо изчезваше, така че никой не се остави да го заблудят високите температури.

В един от тези последни августовски дни се състоя и първият в историята Бергенски маратон. А на гости в почивните дни на седмицата при мен дойде Томас. Той потропа на вратата ми рано в събота сутринта с перчем, изрусен от слънцето, а под джинсовото му яке се виждаше щампованият на тениската му образ на Мики Маус. Когато отворих, двамата постояхме неподвижно, оглеждайки се един друг. Той изглеждаше малко смутен, но не се възпротиви на прегръдката ми. Бе израсъл през лятото и сега зъбите в устата му не ми изглеждаха така детински едри, както преди.

Не е лесно да се поддържа контактът с детето, което имаш право да виждаш само един път на две седмици. Този път той имаше много да ми разказва и прекарахме заедно една приятна събота. Попитах го дали желае да го закарам вкъщи рано сутринта в неделя, тъй като щях да взема участие в маратона, но за мое учудване Томас пожела да дойде с мен.

— Ще успея после да се върна навреме — каза той.