Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Наведох се напред над масата и се опитах да привлека погледа й.

— Не?

Тя вдигна лице към мен. С върха на езика си обра трохите, полепнали по венците й, и каза, гледайки ме право в очите:

— Точно за това вече ме питаха след пожара, бавно и методично — все за едно и също. И отговорът ми винаги бе все същият. Не! Никой не е идвал да предупреждава за подобно нещо, не е идвал и Холгер Карлсен.

Направих обезоръжаващо движение с ръцете.

— Скоро ще изминат трийсет години от тогава. Никой никога вече не ще се занимава с по-нататъшно разследване на случая… моля те само да ми кажеш истината.

За момент видях, че се колебае как да реагира. За една-две секунди лицето й сякаш се оголи и тя придоби израза на човек, който дълго е бягал, бягал, но накрая е разбрал, че губи състезанието. Ала в следващия миг блъсна стола си назад и бързо стана:

— Винаги съм казвала истината. И разберете, по дяволите, че няма да се оставя да ме третира по такъв начин някакъв… някакъв… — Тя ме обгърна с презрителен поглед, за да подчертае, че дори не намира думи да посочи какъв точно съм.

Аз също скочих от стола си, обзет от бушуваща в гърдите ми ярост. Хората наоколо започнаха да ни заглеждат — един от донжуановците увеличи тона на слуховото си апаратче и лицето му доби видимо съсредоточено изражение. Казах с тих, плътен глас:

— Седни! Още не сме приключили. Не сме. И наистина ще е от полза за теб, ако ми разкажеш за Харалд Юллвен. Или искаш всички да те разберат, докато излизаме от заведението? Я виж оня тип там, с малкото радио, залепено на ухото му.

Тя пребледня и се отпусна тежко на стола си. Бях избухнал доста безсърдечно, а възпитаните мъже не удрят жените под кръста. Но тя не бе проявила желание за общуване с мен, а пред очите ми непрекъснато бе Ялмар Нюмарк: продължавах да го виждам как лежи в полутъмното си жилище, задушен с възглавница, лишен от картонената кутия, пълна с изрезки от стари вестници, изчезнала внезапно и безследно.

Седнах и направих въртеливо движение с показалеца си към подслушвателната станция на съседната маса, знак да бъде намален томът на слуховия апарат.

Тъй като отново бях набрал предимство, аз се облегнах напред, на ръба на масата, и подех:

— Та значи ти си живяла с Харалд Юллвен? До самата му смърт. А може би и това си забравила?

— Не — прошепна тя.

Долната й устна увисна и Елисе затършува из чантата си за носна кърпа. Бързо я намери и закри с нея устните си, сякаш да прикрие издайническата слабост, която я бе обзела. Хвърли ми един немного нежен поглед, мрачен като срутен тунел. Лицето й се смали, а бузите й хлътнаха.

— Колко години живяхте заедно? Петнайсет? Шестнайсет? — попитах.

— От 1959 година.

— И съвсем до края?

Тя кимна мълчаливо.

— Разкажи ми как умря той!

Очите й се разшириха. Каза, запъвайки се:

— Аз… това… не! Ако искаш, върви в полицията. Свършила съм с този въпрос. Не знам нищо. Той просто излезе. И не се върна повече. Дойдоха от полицията. Те ми казаха.

— И никакви предупреждения? Никакви тайнствени разговори?

Тя поклати отрицателно глава.

— Как живеехте? От какво се прехранвахте?

— Както… както повечето хора. Та аз работех. А и той бе продължил да работи като куриер тук и там. Той… той намери своето място.

— Своето място в обществото, което мразеше и презираше?

— Той…

— Запази ли си същите политически убеждения и след войната?

Очите й се разгоряха отново.

— Вие сте някакви проклети идиоти, вие… вие всички… Не можете и след смъртта му да го оставите на мира, защото веднъж е сгрешил. Дори когато е мъртъв, няма право да си отдъхне. Пак идвате, съскате като злобни джуджета и бълвате непрекъснато въпроси за онова време. Той бе изтърпял наказанието си за всичко, което е бил извършил тогава — много преди да го срещна. Това не е ли достатъчно? Не е ли достатъчна една излежана присъда? Трябва ли да мърсите и да оплювате всичко и всекиго?

— Съжалявам. Но аз принадлежа към едно поколение… Първото нещо, което си спомням, а трябва да съм бил на не повече от две години, бе грохотът на бомбите, хвърлени над Берген, и невероятната, ужасно потискаща атмосфера в скривалищата, където се притискахме един в друг, нощ след нощ, утро след утро.

— И аз помня. Това бяха английски бомби, Веум.

— Ала войната започнаха нацистите. И хора като Харалд Юллвен искаха да я спечелят за сметка на сънародниците си.

— Добре, добре… — Тя се сви и утихна. — Това е било в такъв случай неправилно схващане, за което той е заплатил доста след войната. Но това ни най-малко не ми попречи да се влюбя в него.