Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Но когато Елисе Блум и аз се засуетихме около една маса, внезапно ме обзе чувството, че ние въобще не се различаваме от другите в заведението. Бяхме си като у дома, досущ като на тротоара пред локала за игра на бинго. Ако бяхме в дискотека, щяхме да се отличаваме от другите там тъй, както два динозавъра на изложба за котки. Тук бяхме сред себеподобни.

Оставихме палтата си на гардероба. Тесният пуловер наистина подчертаваше пищността на тялото й, но широкият колан бе така пристегнат, че разваляше първоначалното впечатление, тъй като над него се диплеше част от прелестите й.

Една сервитьорка с розово жакетче прие скромната ни поръчка: за всекиго по бира и сандвич с месо.

Заведението бе полуосветено с цел лицата да смекчат контурите си и посетителите по-лесно да свикнат с обстановката. При Елисе Блум това предизвика обратно въздействие: мекотата на чертите й изчезна, а агресивното изражение на очите придоби непримиримия блясък на раздразнението.

Предпазливо подех:

— Често ли идваш тук?

— Какво те засяга това? — сопна се тя.

— Нищо.

— Ами тъй де!

Преглътнах и погледнах встрани. Съвсем близо до масата ни един паркетен кавалер се бе свил на две и придържаше с чувство партньорката си, която бе отпуснала главата си назад, почти до пода, а неговата мазна физиономия лъщеше. Той може би заимстваше тези сложни фигури от Рудолфо Валентино и подобно на него гледаше втренчено жената в очите, сякаш искаше да види там като в огледало своето изображение. Партньорката му бе почти легнала назад, с голяма чупка в кръста и с израз, от който личеше, че тя самата май се съмнява дали ще може отново да се изправи.

Елисе Блум отпи глътка от бирата си и остави чашата на масата с ожесточено движение. На горната й устна се залепи бирена пяна, подобно на малко топче памук.

Мушнах пръст под яката на ризата си и леко се почесах, преди да реша да започна отново разговора.

— Когато работеше в „Пофугл“… Много хора ли бяхте в администрацията там?

Тя ме погледна студено:

— Защо ме питаш за това?

— За да получа известна представа за ситуацията.

— Коя ситуация?

— Работната обстановка.

Тя ме погледна пак, този път замислено, после бавно каза:

— Там бяха… самият директор, Хагбарт Хелебюст.

— Да, и още?

— Имахме отдел за пласмент. С доста търговци, но повечето от тях непрекъснато пътуваха. Шефът им се казваше Улсен, но и той беше все в командировка.

— Аха — реших за себе си, че все пак успяхме да тръгнем в някаква посока.

— Освен това… там беше и госпожа Бюге, счетоводителката. Тя имаше своя отделна канцелария.

— Да, и още?

— После бяхме ние.

— Кои вие?

— Ние от така наречената външна кантора.

— Ти беше секретарка на Хелебюст, нали?

— Не, представи си, не бях. Госпожица Педершен си беше негова секретарка, частна секретарка, както казваха понякога. — Лицето й изведнъж просветна. — Но Педершен е мъртва! — После продължи триумфиращо: — Изтегли спестяванията си и се засели в Испания, където хвана някаква тайнствена болест от онези, техните, и едва успя да се прибере отново тук, малко преди да умре. Посетих я в болницата.

Тя изведнъж млъкна с удивен израз, сякаш бе ужасно изненадана, че ми е дала такава страхотна информация за не повече от минута.

Сервитьорката донесе хамбургските сандвичи. Кръглите филии бяха пропити с мазнина и почти се разпадаха при разрязването им, но месото се ядваше, докато листата на зелената салата фактически се бяха спекли.

Казах между два залъка:

— Имаше и още един назначен при вас, нали?

Тя ме погледна враждебно.

— Кой?

— Нямахте ли един куриер? Е… е… — Направих се на разсеян: — Харалд Юллвен?

От очите й отново изскочиха зли искри.

— Ах, той ли? Почти го бях забравила. — Сведе поглед и продължи да яде мълчаливо.

Зад гърба й двучленният оркестър остави инструментите и се оттегли в почивка. „Паркетните лъвове“ използваха възможността и се втурнаха към тоалетната. Като че бяха станали жертви на внезапна стомашна епидемия.

Изядох всичко и бутнах чинията настрана.

— Слушай… В един от дните преди пожара… Не стана ли така, че един началник-цех, майстор Холгер Карлсен, дошъл при вас и се оплакал, че се опасява от изтичане на газ в производствените помещения?

Тя изобщо не вдигна очи от чинията и продължи да реже сандвича си на съвсем мънички късчета, сякаш си бе наумила да го яде колкото може по-дълго. Не ми отговори, но завъртя главата си в определено отрицание.