Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— Стана и един смъртен случай — продължих аз и тръгнах от едната й страна, по Йоврегатен излязохме почти зад Вредсгорден, където в едно и също здание съжителстват две тъй различни културни институции: фирмата за продажба на картофи „Асмервик“ и Норвежкият писателски център — Западен филиал.

Елисе Блум не реагира, а продължи да върви в посока към пустеещия двор на Николаевата църква.

— Един полицай е мъртъв — Ялмар Нюмарк. Той е разследвал пожара.

Тя внезапно спря и рязко извърна глава. Косата й беше бухнала, навита около лицето, като че тя вече смяташе за излишно да я сресва нагоре и назад.

— Слушайте, как се казвахте вие?

— Веум.

— И кого представлявате, Веум?

— Застрахователното дружество „Немезида“ с акции във вечността.

— Какво?

Тя излезе от ролята, която разиграваше, и загуби нишките, които я свързваха с нея.

Суфльорът се притече на помощ.

— А може би аз представлявам самия Ялмар Нюмарк. Като един последен поздрав от нас, които все още сме тук долу.

Гласът й прозвуча сипкаво, сякаш току-що бе изваден от хладилник.

— Позволете ми да ви го кажа веднъж завинаги: до гуша ми дойде от хора, които идват да разкопават миналото и да ме разпитват за пожар, станал преди цял век. Няма и половин година, откак този тип — този — да, Нюмарк, или дявол знае как го нарекохте… нямам повече какво да ви кажа. Нито дума, ясно ли е?

Започнах да я убеждавам, че съм от най-тихите и сговорчиви хора, които някога е виждала.

— Значи Ялмар Нюмарк ви е посетил само преди половин година. И какво му разказахте тогава?

Тя вдигна очи нагоре и решително продължи да крачи по тесния тротоар на Йоврегате. Минахме покрай фризьорския салон, където бръснарите Викне — баща и син — ме подстригват от време на време. От кулата на Централната църква една звънка камбана отброи шест удара. Намирахме се по средата на тихите часове между края на работния ден и вечерната почивка, когато градът сякаш спира дъха си, а улиците са почти безлюдни.

Елисе Блум зави решително надолу и аз я последвах, мълчалив и верен като добре дресиран съпруг. Тя се правеше, че не ме забелязва.

При светофара обаче спря, защото имаше червен сигнал. Веднага застанах до нея.

— Ако смъртта на Ялмар Нюмарк има нещо общо с пожара в „Пофугл“, не бихте ли се съгласили да изясним заедно няколко въпроса?

Тя гледаше право пред себе си и ми отговори само с ъгъла на устата си:

— Как е възможно смъртта на едно старо фанте днес да има нещо общо с пожар, станал преди трийсет години?

Светна зелено и ние пресякохме улицата.

— Именно това се опитвам да разбера…

Без да каже нито дума повече, тя изведнъж сви встрани и хлътна в една врата, над която имаше голяма лъскава табела с надпис „БИНГО“, и се заизкачва нагоре по една стръмна стълба, без да променя тромавата си походка. Неуморно я следвах.

Влязохме в блестящо осветен локал с голи луминесцентни тръби по тавана и сиво-бели, мръсни петна по подовата настилка, изпълнен със своеобразния мирис на слабо кафе, цигарен дим и като че с прекалено добре облечени хора. Висок и тънък микрофонен глас нижеше дума след дума, сякаш това бе тайна литургия на масонската ложа или просто вечерна служба на някое мисионерско сдружение. Намерих притежателната на гласа от микрофона, застанала на подиума в средата на залата. Въпреки че можеше да принадлежи на двайсет и пет годишно момиче, този глас се оказа на жена с удивително състарено лице под платиненобелите коси.

Елисе Блум забърза към свободното място на една от наредените в редици маси.

Аз седнах до нея, само че от другата страна на пътеката, разделяща залата на две. Тя тихо процеди през зъби в посока към мен:

— Ако продължавате да ми досаждате, ще ги помоля да позвънят в полицията.

Махнах безпомощно с ръце. Погледите, проследили ни, когато прекосихме локала, се обърнаха настрани. Само един остана да ни наблюдава, този на едра, пълна жена на средна възраст, впит в лицето ми, сякаш очакваше да види на него Супербингото на вечерта, нарисувано с огнени букви.

Между редовете от маси насам се зададоха няколко жени с къси лилави престилки и преметнати през рамо чантички за парите. Една от тях се спря пред мен.

— Колко? — попита тя.

Усмихнах се изненадано и казах:

— Колко мога да взема?

— Колкото искаш — отвърна тя.

Имаше хубаво лице, добре сложено тяло и даде вид, че ме желае.

— Ще взема два — казах.

— Само два?

— Тогава пет.