Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Една жена изписка със слаб глас от първата редица: „Бинго!“ Последва нова пауза между игрите. Станах и отидох при нея. Тя ме погледна враждебно. Казах:

— Наистина не искам да те измъчвам. Няма ли къде да отидем другаде? Ще черпя чаша бира или нещо друго, ако искаш. Това просто е необходимо и належащо! И съвсем не мисля да се предавам.

Тя изпръхтя вместо отговор.

Бързо добавих:

— Можеш да позвъниш в полицията. И там ще те поразпитат. Те също ще проявят голям интерес към теб.

— Не… не искам! — бързо каза тя.

Гласът по микрофона предупреди за началото на нова игра. Тя каза кратко:

— Почакай!

Поредният сеанс започна. Отидох напред и си платих за чаша кафе. Когато се върнах, започнах да наблюдавам играта с отслабнала активност, за най-голямо учудване на седящата зад мен възрастна дама. Тя ме бодеше отзад с химикалката си на равни интервали и ядно мърмореше:

— Трябва да играете! Записвайте! Защо седите, човече?

Навън зад замърсените стъкла на прозорците небето потъмня. Сякаш невидими ръце спуснаха сиви гоблени отгоре и само старите мачти на шхуната „Министър Ишкул“ продължаваха да се очертават в дрезгавината. Всичко друго стана замъглено, неясно и сякаш сляло се със стари, разпадащи се сценични декори.

След като не успя да спечели и петата игра, Елисе Блум стана, закопча си палтото, погледна ме ледено и тръгна към изхода. Бързо я последвах. Едно лилаво облечено момиче прибра с удивен поглед игралните картончета от масата, която оставих. Когато напускахме локала, чух да се обявява началото на нова игра, като че ли платинената блондинка зад микрофона бе някакъв архангел, а играчите се намираха в лишено от смисъл пространство, в покрайнините на битието, където игрите вечно се сменят една с друга.

Докато излизах навън заедно с Елисе Блум, изведнъж ми хрумна, че за случайните минувачи ние може би изглеждаме като типична двойка за игра на бинго. Тя, с безвкусното съчетание от сиво палто и кафяви обувки, с доста гримирано лице и походка, издаваща нарасналото опиянение от хазарта. Аз, в изтъркано палто с вдигната яка, зацапани обувки, провиснали на коленете кадифени панталони и неподстригана коса, която се развяваше под полъха на вечерника и оголваше бръчките, прорязали челото ми.

Две безразлични лица на хора, излезли в късната августовска вечер, когато есента предупреждава за себе си с възбуден полъх на вятъра откъм северозапад, понесъл със себе си празни найлонови торбички покрай канавките, а фасадите на къщите се издигат мълчаливо и застрашително в нощта.

— Значи ще дойдеш с мен? — казах аз.

Тя ме погледна с изопнато лице. Очите й не горяха тъй силно, както в началото, а отговорът й прозвуча безнадеждно:

— Можем да пием бира, щом твърдо си решил да ме измъчваш. — Пое рязко напред, определяйки посоката.

Вдигнах рамене и тръгнах след нея. Тя правеше впечатление, че знае къде отива.

Ресторантът, който бе избрала, се оказа заведение, модернизирано по най-безвкусен начин, и въпреки че вече носеше ново име, едва ли можеше да се похвали с други новости. Представляваше нещо като сборен пункт за хора на средна възраст, повечето около петдесетгодишни.

Настроението по масите се менеше от висока глъчка до безмълвна меланхолия. На дансинга различни представители на силния пол извършваха остарели движения в стила на танцовите училища от петдесетте години, най-вече с любимия си партньор — тоест със себе си, тъй като танцуваха с особено удоволствие и сами. Само блажените им усмивки показваха, че искрено вярват в превъзходството си, а целенасочените им движения с ръце към заоблените задни части на партньорките загатваха за страст, която щеше да изчезне като дим още щом успееха да ги изхитрят. На дансинга те се пъчеха като пламенни донжуани, но бях убеден, че в леглото не свалят червените нощни шапчици с пискюлчета от главите си дори в най-върховните моменти. Да живее вечното преимущество на живота! Винаги късно достигаме целта.

Лицата около нас бяха различно бледи. Понякога по тях пробягваше израз на жизнерадост, която обаче не бе в състояние да скрие отчаянието, прозиращо зад напрегнатите усмивки, или прикритото от грима съзнание за собствената им смъртност. Мъжете криеха своята безпомощност с парадираща елегантност, която никога не им се отдаваше до край, защото вратовръзките висяха накриво, кърпичката в горния джоб на сакото бе сгъната несръчно, а панталоните им имаха хоризонтални гънки на колената. Жените от своя страна се бяха камуфлирали с износени корсажи или се опитваха да пречат някому да се съсредоточи, тикайки пред погледа му деколтета, които можеха да предизвикат оживление на борсата за месо в Чикаго. Като звуков фон, подхождащ на цялата обстановка, един състав от двама музиканти изпълняваше, просташка вариация на „Това се случи на Капри…“ при това тъй механично и с такъв безрадостен ритъм, че музиката предизвикваше странна асоциация за една от най-тъмните църкви в страната.