Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— Дойдох във връзка с две или три неща. Като първо мога да изтъкна някои особени обстоятелства около смъртта на Ялмар Нюмарк.

Той повдигна вежди, без да коментира.

— Тук съм и във връзка с пожара в „Пофугл“ и с един мъж, когото сте наричали Ротеифтен.

Изговарях думите бавно и отсечено. Веждите му се спуснаха надолу, но лицето му остана неподвижно. Имаше опитното лице на политик и бизнесмен или по-точно на роден покерджия. Единственото нещо, което каза, бе:

— Така…

Изложих му съвсем накратко всичко, което ми бе казал Ялмар Нюмарк за пожара в „Пофугл“, последвалото разследване и подозренията против Харалд Юллвен. Накрая обобщих:

— С други думи… Тук съм най-вече за да чуя потвърждение на разказаното ми от Ялмар Нюмарк, а и за да разбера дали вие можете да ми кажете още нещо, което той е забравил или не е знаел. — С жест предоставих думата нему.

Той ме измери с поглед:

— Вие първо ми кажете кого представлявате и какви са били тези особени обстоятелства около смъртта на Ялмар. Журналист ли сте?

— Не, частен детектив, но съм тук в качеството си на последен приятел на Ялмар Нюмарк, така да се изразя. Той бе самотник в края на живота си.

— Частен детектив?

— Да, но както казах, никой не ме е ангажирал. Тук съм по собствена инициатива, а що се отнася до тайнствените обстоятелства… — Нападнах от фланга: — Вие мислите ли, че Ротеифтен е мъртъв?

Той ме погледна поразен:

— Ротеифтен? Хм… Ние така и не получихме потвърждение на подозренията си и се съмнявам, че някога въобще ще ги получим. Спомням си, прочетох във вестника, че Юллвен е мъртъв, но оттогава мина доста време.

— През 1971 година.

— Добре де. Може пък и да е мъртъв.

— Колко силни бяха подозренията ви против Юллвен?

Той се облегна назад, пъхна палците си в джобчетата на жилетката и се втренчи в някаква точка над главата ми. Погледът му стана замислен.

— Много години минаха от тогава, Веум. Като си помисля за това сега… — Погледът му пак се сведе надолу. — Не успявам така често да се отърся от мислите за онези събития. Продължавам да страдам от получените през войната рани, а нощите стават все по-мъчителни.

Погледът му отново се вдигна нагоре, сякаш бъдещето бе надвиснало над главата ми.

— Още си спомням, и то съвсем точно, тези разследвания — да ги наречем разпити, които предприехме тогава, след пожара през 1953 година. Бяхме си поделили няколкото стаи на старото полицейско управление на Алхелгенсгате. Стояхме до късно вечерта и разглеждахме резултатите от експертизите, свидетелските показания на работещите във фабриката, на хора, случайно озовали се там по време на пожара, и на специалистите в тази област. Тогава, в началото на петдесетте години, вечерите бяха тихи. Уличното движение не бе така голямо, както е днес. Малко автомобили, някой и друг автобус, едно такси… Кантората бе тясна и изглеждаше препълнена, когато в нея седяха трима души. Седях от едната страна на бюрото, Ялмар Нюмарк от другата, а притиснат между масата и стената, седеше този, когото разпитвахме. Точно под единствената картина, която имахме в стаята — портрет на крал Хокон. И един от тези, с които разговаряхме най-често и най-дълго, беше Харалд Юллвен. — Лицето му се изопна. — Той непрекъснато повтаряше, че бил малтретиран. Бяхме го разпитвали и през 1945 година, така че вече ни познаваше. Настояваше, че нямаме право да се отнасяме така с него, защото бил излежал присъдата си за измяна на родината. Ние не се трогвахме много от тези протести. С Ялмар бяхме преживели доста тежки моменти през войната, пък и не бяха минали много години, откак тя беше свършила. Но въпреки това вече бе изгряла звездата на големите защитници — на адвокатите. Днес те се отнасят с най-гадните нацистки изроди като с първи любимци на краля. — Той изкриви уста в нещо като полуусмивка. — Виждам Ялмар пред себе си, голям и добродушен, но същевременно твърд като камък. Такъв беше и през войната. Неуморим! Ставаше в четири часа сутринта, бодър и готов за работа, докато аз все още се чувствах като пребит. Харалд Юллвен едва се държеше на крака, а Ялмар танцуваше около него и непрекъснато го атакуваше — ей така изглеждаше, буквално казано.

— Но той така и не призна нищо, нали?

От погледа му пролича, че се е върнал в действителността.

— Не, нищо не призна. Не отстъпи дори на косъм. И именно това ни накара да сме сигурни в едно нещо. Ако беше се огънал и започнал да търси снизхождение, да ни моли… може би щяхме да се поколебаем. Но той — той не познаваше други чувства, освен раздразнение и ожесточение. И независимо че беше съвсем уморен и смазан, не се предаде. Именно такъв човек можеше да бъде Ротеифтен. Черна котка с девет живота, която винаги пада на крака независимо от височината, от която са я хвърлили. — Лицето му отново стана сурово. — Измежду жертвите му имахме близки приятели от годините на войната. Той ги унищожи безпощадно по своя отровен, невидим способ. Случиха се нещастия с хора, които бяха преживели и най-немислимото. Хора, които са се катерили стотици метри право нагоре в студа, след като ги бяха спуснали на брега от някоя рибарска шхуна, такива хора не падат от стълби и не си чупят вратовете. Подобни неща са невъзможни. Хора, които два часа са плували в полузамръзналия Хардангерфиорд, не могат да паднат и да се удавят в Бергенския залив. Спомням си, че след един нощен разпит Ялмар и аз сериозно разисквахме въпроса дали да не го примъкнем до колата, да го откараме в някоя затулена пресечка и да го ликвидираме. Правехме такива неща през войната, а за нас Харалд Юллвен бе неразделна част от тази война, представител на самия враг, независимо че годината бе вече 1953-та. — Той разтърси рамене, сякаш да отмахне от тях някакъв тежък спомен. — Ала не го направихме. Ялмар се възпротиви. Бе станал премного полицай. Колебанието му бе добре дошло за подследствения. Ако имахме сигурни доказателства, то… но нямахме. И всичко си остана така, незавършено. Накрая трябваше да го освободим. Да го пуснем отново на свобода. Продължавахме обаче да работим, разпитахме още много хора, трескаво търсехме онази слаба точка, която трябваше да съществува някъде, на някое място. Бяхме убедени в това.