Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Отново срещнах недоверчивата й, несигурна усмивка:

— Но…

— Ти нали не вярваш в призраци?

— Не-е…

— А ето че близо до мястото, където умря Ялмар Нюмарк, повтарям — при подозрителни обстоятелства, са видели някого с особен белег, напомнящ, и то твърде, за Харалд Юллвен. И тъй като аз също отдавна не вярвам в призраци, остава едно-единствено обяснение на нещата, нали?

— Нима?

Видях, че думите ми й се сториха прекалено категорични и смутена, тя вече не бе стопроцентово сигурна дали да ми вярва. Разбрах това. Стана ми ясно, че ще се натъквам на много скептични реакции, ако продължавам да се разхождам наоколо и да разправям за престъпления отпреди десет, че и трийсет години, да бръщолевя за подозрителни смъртни случаи от годините на Съпротивата и за призраци оттогава.

Аз се наведох, почти прегърбен, над чашата кафе и я стиснах с двете си ръце, сякаш бе някакъв свещен съд.

— Мислиш ли, че това, което ти говоря, звучи невероятно?

Тя ме погледна през дебелите стъкла на очилата си.

— Не знам. Трудно ми е да се преустроя, за да го премисля отново. Може би… Може би ще е по-добре да оставим всичко така, както си е било досега. Кой знае какви още нещастия ще ни сполетят, ако започнем да дълбаем в миналото!

— Разбирам недоверието ти, ала аз се чувствам задължен на Ялмар Нюмарк. Ще продължавам разследването, докато мога. Но ще се опитам да не те измъчвам повече.

— Не ме измъчваш, не разбирай думите ми така. Аз само… На петдесет и осем години съм и останах вдовица на трийсет и една. Животът ми е вече проигран, загубен. Обичам Холгер, да, повтарям — обичам го, до ден-днешен. За мен той винаги ще бъде в настоящето. Но това означава също, че вече двайсет и седем години живея в пустота. Годините, които можех да прекарам с него, аз преживях без любов, без нежност… Отдавам ласките си на цветната леха на гроба му, радостта се заключи в мислите ми — и в Анита. Ти трябва да разбереш, че човек става… че се изморява.

Промълвих:

— Разбира се. Вече няма, аз… — Извърнах глава настрана смутен, недоумявайки защо говорим за това. Попитах: — С какво се занимаваш обикновено? Работиш ли?

Тя свали очилата си и ги постави на масата. Очите й бяха присвити и като че нефокусирани. Тя силно ги разтърка с малките си, гладки юмручета. — Да, заемам длъжност на половин щат в общината. Работя там три дни седмично.

— Значи работиш долу?

Погледнах към тъмното здание на общината и по гърба ми полазиха тръпки. Сградата с фасада, облицована с кафяви метални плочи, се издигаше като преграда срещу Страндгате и крещящо контрастираше с ниските дървени къщи от другата страна на Ютре Маркевай. Представих си колко негостоприемна и тъмна изглежда тя в пролетните бури и летните дъждове, макар всъщност общината да не бе враждебна на живота и да не заслужаваше да бъде изтикана в такъв отвратителен паметник на модерната архитектура.

Тя проговори, сякаш прочела мислите ми:

— Спомням си… когато се нанесохме там. Отгоре можехме да гледаме направо в залива. Корабите, които идваха и си отиваха — Американската линия 30 30 Т.е. за САЩ и от САЩ. — Б.пр. .

— Да, едно време така й казваха. Ще стане същото, както с приключенските романи. Скоро никой няма да им вярва. — Надигнах се и застанах неловко насред кухнята. — Май стана време да благодаря и да се сбогувам.

Тя също стана.

— Добре. И аз ти благодаря.

Изпрати ме до антрето, където облякох палтото си и отворих външната врата. Преди да изляза, Сигрид каза:

— Ще ми се обадиш ли, ако изникне нещо ново?

— Щом искаш, да.

Тя само ми кимна мълчаливо и не продума повече.

Кимнах и аз, усмихнах се, сякаш исках прошка, и отново поех към дневната светлина.

Дневната светлина може да бъде както успокояваща, така и пронизваща и безсърдечна като рентгенова лампа. Не бях склонен да се подлагам на последното и вървях към центъра откъм безлюдните страни на къщите. Бе дошъл моментът да узная дали Конрад Фанебюст ще ме приеме.

В един град, беден откъм герои, Конрад Фанебюст бе един от малкото. Ако живеехме в по-високопарни времена, някой може би щеше да му издигне паметник на площада. За геройските му подвизи по време на боевете от 1940-а и на нелегалната съпротива, а по-късно и през възстановителния период от началото на петдесетте години бяха написани няколко книги. Името му се изговаряше с почит и уважение. След войната той бързо се открои като най-видна фигура. Ако принадлежеше на друга партия, щеше сигурно да получи министерски пост. Сега можеше да бъде благодарен за мандата, който изкара като кмет на Берген, но сигурно беше, че можеше да си запази този пост и за по-дълъг срок, ако сам не бе пожелал да се оттегли от политическия живот. След това, изглежда, потъна повече или по-малко зад кулисите. Ала от вестниците се разбираше, че управлява една солидна и дейна корабостроителна фирма с бъдеще, и то във времена, когато кризата в търговското корабоплаване бушуваше с пълна сила и носеше тежки загуби на много от норвежките корабопритежатели. Независимо от всичко той често биваше изкарван на преден план по повод на един или друг юбилей, свързан с войната, окупацията или освобождението, въпреки че в интервютата, които вземаха от него, той неизменно и клетвено заявяваше, че счита за несправедливо да го величаят за сметка на толкова незнайни борци от Съпротивата, негови бойни другари.