Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Кантората на Конрад Фанебюст имаше изглед към градския парк и се намираше на третия етаж. Частната му секретарка го пазеше от околния свят от своята стая, подобна на тези в държавните учреждения: тежка кафява гарнитура, килим и в единия ъгъл голяма, тъмнозелена палма.

Секретарката бе колкото вежлива и очарователна, толкова и дистанцирана. Минаваше трийсетте, със златистокафява, гладко вчесана коса, в черен пуловер и сива пола, с много добре поддържани ръце, бели, с късо подрязани лакирани нокти.

Каза със звучен, напевен глас:

— Имате ли предварителна уговорка?

Поклатих тъжно глава:

— Не, за съжаление…

— Тогава се опасявам…

— Не се опасявайте. Само кажете на Фанебюст, че съм тук по повод кончината на един наш общ приятел — на Ялмар Нюмарк. Кажете му, че е важно. Много важно.

Тя ме загледа замислено.

— Добре. Ще имате ли време да почакате?

Дарих я с добросърдечна усмивка.

— Ако времето беше пари, отдавна да съм богат.

— Ей сега. — Тя се усмихна малко язвително, но стана, почука на една врата и почака да чуе отговора, преди да влезе вътре.

Подобни кантори винаги изглеждат тъмни. Прозорците им са тесни и старомодни, стените са тъй дебели, че да заглушават шума на превозните средства отвън, централното отопление осигурява равномерна температура през всичките дванайсет зимни месеца на годината. Навън дори и атомна бомба да падне, вътре това няма да се усети, поне такова е впечатлението.

Тя се върна, но остави вратата след себе си полуотворена, което счетох за добър знак.

— Можете да влезете. Той се оказа свободен за минута-две.

Благодарих и се усмихнах. Разбрах, че тя е добра секретарка и бди над всеки миг от времето на шефа си.

Влязох вътре и затворих вратата зад себе си.

Конрад Фанебюст седеше на бюрото и пишеше. Погледна ме бързо и изучаващо.

Показа ми със свободната си ръка един стол, като с другата продължаваше да пише.

Бе мъж с чувство за систематично подреждане на нещата — първо едното, после другото…

Получих възможност да огледам и него, и кабинета му, преди още да сме разменили по някоя дума.

Кабинетът бе голям, със стени, покрити с остъклени шкафове за книги. Високите прозорци изглеждаха още — по-тесни поради тъмнозелените плюшени пердета. Килимът бе толкова дебел, че прекосих разстоянието до свободния стол като че на котешки лапи. Столът — старомоден, с висока и тясна облегалка, съвсем не бе неудобен.

Бюрото на Фанебюст можеше да бъде и по-голямо, ако върху него трябваше да се танцува полонеза. В момента бе достатъчно за изиграването на едно пламенно танго, но без артистично приплъзване и изхвърляне на партньорката.

Той трябва да беше на около шейсет и пет години. Разпознах го от снимките по вестниците, но косата му в действителност бе по-бяла. Лицето му, с резки, отсечени черти, бе костеливо и издаваше твърд характер. Под рошавите му сиво-бели вежди блестяха сини очи, а кожата на лицето бе червено-кафява и още по-свежа на фона на бялата коса. Беше облечен в дискретен пепелявосив костюм с жилетка, светлосиня риза и носеше светлосива вратовръзка. Пишеше енергично, с автоматична писалка.

Той остави писалката, прочете последните редове с беззвучно движение на устата си, после пъхна изписаните листа в една папка, която положи далеч встрани от себе си. Чак тогава ме погледна. Погледът му беше открит и прям. Скръсти ръце и каза:

— Е?

После се изправи зад бюрото и ми протегна ръката си през него, без обаче да се наведе нито сантиметър напред. Трябваше да стана и да се наведа доста над бюрото, за да стисна ръката му, и аз се почувствах доста неудобно. Това бе добре измислена обработка на посетителя и аз си го отбелязах, за да не се повтори по-късно. Ако искаш веднага да спечелиш преимущество, не помръдвай от своята страна на бюрото.

— Веум.

— Фанебюст.

Поздравихме се кратко, като дуелисти. Фанебюст седна преди мен. Нямаше съмнение, че държи инициативата да е в негови ръце.

— Казали сте на госпожа Ларшен, че посещението ви е свързано със смъртта на моя стар приятел Ялмар Нюмарк?

— Да. Аз също бях приятел с… Вие не бяхте на погребението, нали?

— Уви, не. Бях в Атина и разбрах за смъртта му от вестника, когато се върнах. Жалко, щях с удоволствие да присъствам. Нали знаете: когато стари приятели умират така, човек винаги има чувството, че ги е изпуснал, и това в известен смисъл отговаря на истината. Би трябвало да ги посещаваме по-често, да им обръщаме повече внимание, но изведнъж става излишно и те гнети гузната съвест. Изминаха доста години, откакто Ялмар Нюмарк и аз изпълнявахме общи задачи. Винаги съм се стремял да запазя връзките си с момчетата от онова време. С тези, които са все още живи. — Той ме погледна с изпитателен поглед. — Но стига толкова за това. Кажете ми, защо сте тук?