Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— Какво й е?

— Нищо. Нищо особено. Пък и имам чувството, че днес никой не е съвсем наред. В това число и тя. Мисля впрочем, че всички деца, които в даден период са живели без единия от родителите си, непременно получават някакви психически увреждания независимо дали причината за това е развод или смърт.

— Сигурно.

— А може би аз просто съм старомодна в разбиранията си. — Сигрид замълча. Падащата отвън светлина се отразяваше в големите стъкла на очилата й, което създаваше странно впечатление за някаква отдалеченост: сякаш тя бе навън — от другата страна на прозореца, загледана в мен.

— Кажи ми — подех, — ти говорила ли си поне веднъж с Хелебюст за това, което се е случило между него и Холгер?

Тя поклати отрицателно глава.

— Писах му няколко пъти с молба да каже истината, да признае, че Холгер е бил при него и го е предупредил за опасността. — В гласа й отекна горчивина. — Но така и не ме удостои с отговор.

— Как не! Всички директори си приличат по едно нещо. Те никога не признават грешките си.

— Исках да говоря с него по телефона. Обаждах му се, но не се добрах до него чрез секретарката му.

— Алвилде Педершен?

— Възможно е, не знам как се казваше. Когато бях най-отчаяна, мислех да отида горе при него и да не помръдна оттам, докато не се види принуден да говори с мен. Но това пак нямаше да стане, щяха да ме изгонят с помощта на полицията, а с тях бях говорила вече. Освен това фабриката беше ликвидирана в много кратък срок и Хелебюст замина за чужбина.

— А в полицията… там с кого разговаря?

— О, трудно ми е да си спомня, но само с един човек. Помня добре този, когото ти назова по телефона — Нюмарк, нали? Той бе от онези солидни и надеждни мъже, към който човек автоматично се отнася с доверие. Мисля, че бе на моя страна, така да се каже. Иначе имах чувството, че това, което казваше Хелебюст, натежаваше повече. Тоест ако мненията се сблъскваха, то Хелебюст бе тоя, който все имаше право. Другояче не можеше и да бъде… Но ти каза, че Нюмарк е мъртъв и че изникнали нови неща?

— Да. Мога дори да те уведомя, че Ялмар Нюмарк бе изцяло погълнат от този случай чак до смъртта си. Непрестанно мислеше по него. Смъртта му настъпи съвсем неочаквано и аз се опитвам, така да се каже, да довърша неговото дело. Това, което правя в момента, са опити да разследвам някои обстоятелства около смъртта на Нюмарк, защото полицията не желае да се занимава с тази работа. Към съпътстващите я обстоятелства се отнася и пожарът в „Пофугл“ през 1953 година, както и едно загадъчно убийство от 1971-ва. Аз съм убеден, че отговорът на всички тези въпроси е погребан в пожарищата след изгарянето на „Пофугл“.

— Убийство? На кого?

— Името Харалд Юллвен говори ли ти нещо?

Тя отрицателно поклати глава.

— Той е работил в „Пофугл“. Като куриер.

— Никога не сме имали връзки с хората от администрацията, срещала съм някои от колегите на Холгер — работници. Това бе всичко.

— Добре. Историята е дълга и заплетена. Обещавам да ти я разкажа, ако някой ден се добера до истината. И ако сметнеш за нужно, тогава ще се обърнем към печата и аз ще ти помогна да измием обидното петно от името на мъжа ти. Нищо, че оттогава са изминали цели двайсет и осем години.

Тя се усмихна леко и с печал, сякаш не вярваше на думите ми.

— Но да ти кажа накратко: Харалд Юллвен е бил осъждан като изменник на родината, върху него са падали тежки подозрения, че е извършвал много убийства по време на войната. Нюмарк, а според мен също и Конрад Фанебюст, ръководил официалната следствена комисия, са смятали, или поне предполагали, че пожарът в „Пофугл“ е бил предумишлено причинен.

— Добре помня Конрад Фанебюст. Той бе винаги така приятелски настроен към мен, а и по-късно ми помогна пред застрахователното дружество. Може би той още е в състояние да разкаже нещо…

— Не след дълго това ще бъде единственият жив свидетел освен самия Хагбарт Хелебюст, така че аз наистина разчитам на неговия разказ. Ще го посетя.

— Но какво е станало с този… Юллвен?

— Бил е убит през 1971-ва. Във всеки случай това е официалното заключение.

— Официалното?

— Аз мисля, че може би не него са убили. Може би той е оживял, да се изразя така. И днес не е мъртъв, а се укрива.

Несъзнателно погледнах към прозореца. Против волята си усетих, че собствените ми думи събудиха у мен чувство на страх, че свиха стомаха ми и пресушиха устата ми. Тази мисъл не ми хареса, а градът сякаш изведнъж стана по-тъмен в и без това мрачното време — тъмен и опасен. Ако Харалд Юллвен наистина дебнеше някъде навън, в полумрака, а само бог знаеше колко жертви лежат на съвестта му, то за него не би представлявало особено усилие да отнеме още един или два живота. Дали не бях казал повече от необходимото?