Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Тя бавно кимна с глава:

— Мисля, че аз… — Стана и допълни чашите с кафе. — Ей сега, само да донеса…

Влезе в другата стая. Вратата след нея остана полуотворена и аз зърнах тапети със старомодни шарки, имитиращи коприна, и вехта мебел, телевизор, чието място едва ли беше там. Тя се върна с фотография в рамка, която ми подаде.

— Ето ни. През 1947-а.

В ръцете си държах тържествена, сватбена снимка. Двамата млади гледаха онемели в обектива с усмивки, които сигурно бяха постигнати с ретуш. Вдигнах отново поглед към нея. Не се беше променила много, макар че бяха минали повече от трийсет години, откак бе правена снимката. Младоженката сияеше от радост. Мъжът до нея бе по-висок, по-тъмнокос. Лицето му имаше ясно изразени черти, слабо и с твърда брадичка. Хубав мъж, но някак схванат в официалния тъмен костюм с широки ревери, с бял карамфил в петлицата, сякаш изкуствен. Работният комбинезон явно му е стоял много по-добре. Косата му бе сресана назад и пригладена зад ушите.

Тя каза:

— Той бе на двайсет и девет, а аз със седем години по-млада.

Нейната рокля бе доста широка, а сватбеният букет — пищен.

— По онова време новата църква още не бе възстановена, та след войната венчавките ставаха в „Свети Маркус“. А самата ни сватба бе горе на Коке. През ноември, в един ясен и слънчев ден.

— Той бе началник-цех в „Пофугл“, така ли?

— Да. Току-що бе получил това назначение. Повишиха му доста заплатата и решихме, че вече можем да се оженим. Дружахме от 1942 година. Запознахме се по Великден. — Тя стискаше чашата с кафе в двете си ръце. — Тези години след войната сякаш принадлежат на друг век. Бяха години на бедност, но така се радвахме, че войната е свършила, бяхме пълни с оптимизъм. Млади и щастливи, ние с Холгер мислехме, че бъдещето е пред нас и за нас. През 1949-а ни се роди Анита. Раждането протече трудно, бях много тясна в таза, но накрая всичко свърши благополучно. О, само като си спомня… Виждам го пред себе си рано сутрин, когато се готвеше да тръгва за работа. Седеше точно там, където ти седиш сега. Според мен бе много красив. Така го обичах… — Тя снижи глас: — И още го обичам…

— Той…

— Обличаше си работния комбинезон, слагаше си кафявите обувки и колана, въздълъг, защото бе така слаб, бедният. Изпиваше си кафето с малко хляб, а когато Анита се събудеше, той я вземаше в скута си, играеше си с нея и се смееше. Беше добър баща и винаги намираше време за момиченцето си. Това не бе обичайно в онези времена и другите мъже от квартала дълго гледаха след него, когато следобед разхождаше Анита в детската количка… — Тя остави чашката. — После тръгваше, тоест вземаше автобуса, линия номер шест, горе от Хаугевайен. Не се връщаше преди пет часа. А като си дойдеше, почти винаги извеждаше детето на разходка, въпреки че беше много уморен. Сам разбираш, че в една фабрика за бои по онова време контролът над отровните вещества бе много по-слаб, отколкото е днес, и често го болеше глава. Но за момиченцето ни винаги имаше време. Той бе добър човек, израсъл във Викен, най-малкият от осем деца, а пък умря толкова млад и с такъв лош спомен за себе си. Имаше хора, които ми се обаждаха години наред след пожара, Веум. Вдовици на тези, които бяха загинали. Те ми се заканваха и крещяха, че Холгер трябва да се пържи на бавен огън в пъкъла, загдето е убил мъжете им. Една от тях ми изпращаше цветя всяка година в деня на пожара, и то в продължение на почти цяло десетилетие. Първия път не разбрах от кого е букетът и отворих привързания към него плик. „Поздравявам те с твоя празник!“ — бе написано там. После направо изхвърлях цветята на боклука. Обадих се в цветарския магазин и помолих повече да не ми ги изпращат, но тя започна да поръчва букетите другаде. Обадих се в полицията, ала оттам ми казаха, че това не било тяхна работа. Най-сетне тя престана да ми изпраща цветя, бедната, сигурно се беше поболяла. О, след пожара настъпиха години, пълни с мъка. Останах сама с Анита и мина много време, преди застрахователната компания да ми изплати полицата. Те настояваха, че… но във всеки случай полицията ми помогна със заключението, че нищо не може да се докаже: нито вината на Холгер, нито невинността му. А щом нямаше улики против него, те бяха длъжни да платят. Един адвокат оправи работата. Но повярвай ми, това страшно ме измъчи. Надявам се, че вече никога няма да се наложи да преживея подобно нещо. И най-страшното бе, че знаех, знам, че той е невинен. Знам какво бе казал, пък и го познавах повече от всеки друг.