Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— Той каза ли ти с кого е говорил?

— Начинът, по който говореше, това, че употреби само думата „управа“, означаваше, че има предвид един-единствен мъж.

— И това е бил?

— Хелебюст. Директорът.

— Който по-късно е отрекъл, че мъжът ти му е казал каквото и да било.

В очите й заблестяха гневни искри.

— Точно така. — Сигрид свиваше и разпускаше малките си юмруци, а вените на слепоочията й набъбнаха. — На следващия ден… — Тя задиша учестено. — На другия ден… — Сълзите избиха в очите й и гласът й стана сподавен. — На следващия ден животът свърши и за мен, Веум.

Кимнах мълчаливо с глава.

— Ах, какъв прелестен пролетен ден беше. Нямаше един дъждовен облак. Слънцето грееше, а мен ме беше страх, когато той тръгна за работа, заради това, което се бе случило предишния ден. У него долових някаква потиснатост и ожесточеност. Когато излезе от къщи, усетих, че ме обзема страх, защото…

— Защото ти…

— Винаги, винаги ме е страх, когато възникнат конфликтни ситуации. А този ден аз бях напълно убедена, че Холгер се е решил на стачка, да вдигне хората на стачка, ако управата не отстъпи.

— А ти знаеш ли…

— Не, не знам какво се е случило, защото тогава Хелебюст беше в Осло и мъжът ми в никакъв случай не е говорил с него, та… Когато ми позвъниха и ми казаха… — Тя преглъщаше нервно. — Стоях и държах телефона в ръка като парализирана. Не можех нито да помръдна, нито да кажа нещо. Само изпуснах телефонната слушалка, която остана да виси и да писука. Не можах дори да извикам. Онемях. Отворих уста, цялото ми тяло крещеше, а около мен бе тихо. Чух Анита да бърбори на една от куклите си, радиото бе включено, нещо кипеше на печката. Но вътре в мен нямаше нищо друго, освен оглушително виеща тишина… — Тя седеше прегърбена над чашата кафе. С единия си показалец гладеше полека ръба й, сякаш я милваше. Отрони тихичко: — От тогава живея сама. — Погледна ме почти упорито. — Не е ли смешно жени, които скоро ще навършат шейсет години, да говорят за любов?

— Не.

— Ти си толкова млад, пък и принадлежиш на друго време. Днес всичко е по-различно. Хората бързат от един брак към друг, изцяло обсебени от мисълта да се събират… Но дали им остава време наистина да се обичат, истински да… Може би аз принадлежа към привилегированите, към онези, които са изживели истинската, голямата любов? Така обичах Холгер, че той просто по един особен начин изпълваше съществуването ми, изпълваше го съвсем, а когато си отиде, остана само празнота. Вакуум, в който не можеше да влезе друг. Ако ме разбираш… Любовта, която бях преживяла, бе изразходвала потребността ми от такова чувство. Остатъкът от живота си прекарах и ще прекарам заради Анита, която ми остана след Холгер. — Тя ме погледна прямо. — От тогава не съм се докосвала до мъж, дори не съм целувала някого. — Лицето й се озари от слаба усмивка. — Дори не съм чувствала, че това ми липсва. Разбираш ли, можеш ли да разбереш това?

Погледнах лицето й. Не беше целувано от 1953 година, оттогава тя не бе имала близост с друг просто защото не бе изпитвала нужда от това. Изглеждаше романтично, но и малко старомодно. Това всъщност я поставяше от другата страна на шейсетгодишната възраст или поне така би трябвало да бъде. Ала по един особен начин аз чувствах, че я разбирам, че има някакво сходство между двамината, седнали край малката кухненска маса: жената на почти шейсет години, която не се беше любила от 1953 година, и мъжът с първи сиви нишки в косата си, с набраздено от самота чело.

— С какво се занимава дъщеря ти? — попитах.

— Анита? Работи в детски дом извън града, към Лодефиорд. Обича децата, но тя самата още си няма. Неомъжена е. Все още живее тук. Горе, в малката таванска квартира, но често обядва при мен. Така че все още имам кой да ме посещава.

— А тя как изживя загубата?

— Трудно ми е да кажа. Беше много малка, когато се случи това. Не можа да разбере съвсем какво точно е станало. Но започна да крещи почти истерично, когато някоя вечер ми се налагаше да я оставям сама вкъщи. Сякаш се страхуваше, че и аз бих могла да изчезна като баща й. Често си мисля обаче, че по-тежко й се отрази това, което стана по-късно — моите проблеми с нервите ми, тъй като мина много време, преди да ми изплатят застраховката. Злословията, обвиненията против Холгер, следствието, което така и не даде никакъв резултат, срещите в застрахователното дружество, адвокатите, полицаите… Този кошмар продължи пет-шест години, преди да се върнем отново към относително нормален живот. Но тя така и не можа да се оправи.