Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— Повярвайте ми, Веум, именно това не е от голямо значение. Аз и бездруго никога няма да се освободя от въздействието на онова събитие върху мен. Вече двайсет и осем години то ме притиска и не минава ден да не обръщам миналото наопаки.

— Ще мога ли да намина към вас?

Последва малка пауза.

— Днес няма да ми е съвсем удобно. Но може би утре, по-рано?

— По-рано? Какво имате предвид?

— Около девет или девет и половина сутринта? Ще направя кафе.

— Чудесно! Значи се договорихме.

— Да.

Казахме си „довиждане“ и едновременно сложихме слушалките. После, както обикновено, останах да седя неподвижно, загледан през прозореца. Беше вече следобед. Водата в залива бе сива и гладка. Склонът на планината преливаше в приглушени августовски багри, прихлупен от сиво-бяло и непроницаемо небе.

В този ден Ялмар Нюмарк беше станал на пепел в крематориума, а аз бях уговорил първата си среща във връзка със случая, който приживе не му бе давал покой.

Събудих се, за да посрещна един нов, все тъй сив ден. Август се бе спуснал над града като наперена морска птица, раззинала клюн. Облаците надвисваха като тъмни водорасли над Аскьой и отцеждаха първите дъждовни капки.

Сигрид Карлсен живееше в триетажна дървена къща, тясна, като че срязана на височина. Бяла, но не и новобоядисана.

Външната врата беше оставена отворена. Тъмен коридор отвеждаше към квартирата на най-долния етаж, на чиято врата бе написано друго име. Към втория етаж водеше стълба. Там живееше Сигрид Карлсен, зад зелено боядисана врата с тясно стъклено прозорче. Натиснах копчето на звънеца. Чуха се стъпки и вратата отвори дребна жена с любезна усмивка.

— Госпожа Карлсен? Аз съм Веум.

Тя разтвори широко вратата:

— Заповядайте.

Влязох в тясно и малко антре, където едва се побираха скрин и огледало. Скринът беше доста поохлузен, а огледалото — пукнато от горе до долу.

Жената ми подаде ръка:

— Сигрид Карлсен.

— Варг Веум. Радвам се!

— Ще закача палтото ви тук…

— Благодаря.

— Да идем в кухнята. Ето там.

Тръгнах безмълвно след нея. Влязохме в малка, светла кухня, с пердета на сини квадратчета на прозорците, с бяла покривка на масата и ухаеща приятно на сложено на печката кафе. Вратите на кухненските шкафове бяха боядисани в синьо. На стената, над хладилника, висеше календар с картина, изобразяваща малко момче и куче, хукнали по такава цветиста ливада, каквато може да се види само на подобни илюстрации. На кухненската маса имаше радио, от което струеше музика, подходяща за правене на сладкиши, прекъсвана от време на време от задушевен говор.

Кухнята гледаше на север. Над покривите на съседните къщи се издигаше върхът на новата църква. Сигрид Карлсен измъкна още един стол и извади по една чашка, чинийка за подложка и десертна чинийка за всекиго от двама ни. Върху поднос зърнах сладкиш. Тя ме попита дали искам кафето с каймак. Отговорих отрицателно и тя наля кафе в чашите. Докато сядаше от другата страна на масата, каза:

— Вашето обаждане ме изненада.

— Разбирам много добре. Всичко е било толкова отдавна.

— Да…

Тя погледна замислено през прозореца. Очите й бяха сини зад големите и сребристи стъкла на очилата. Косата й бе руса, но вече сивееше. Имаше правилни, почти момичешки черти на лицето и само тънките бръчици около очите и устата издаваха възрастта й, някъде между петдесет и шейсет години. Беше дребна и крехка, в синя памучна рокля, а на раменете си бе наметнала бежова жилетка.

Извърна поглед от прозореца и аз долових, че е притеснена.

— Познавам много добре този район — казах й. — Израснах в Нурднес, само че малко по-нататък…

— Така ли? Ще си говорим на „ти“, нали? Аз живея тук от края на войната. Ние живеехме тук, от… На Холгер му бяха обещали тази квартира малко след като войната свърши. Наемът не бе висок и ние се справяхме добре. Той имаше добра работа, пък и бяхме спестили, каквото можахме. Хубаво си живеехме.

Погледнах през прозореца:

— Ти сигурно си стояла тук, до масата, взряна надолу към улицата, когато аз съм тичал наоколо като хлапе. Спомням си, че понякога пазарувахме насам. Там долу имаше рибен магазин, нали?

— Да. — Тя леко се усмихна. — По онова време при нас имаше доста магазини. Сега са останали съвсем малко.

— Аха.

— Но ти трябва да ми кажеш…

— Да, нека започнем, ако не възразяваш.

— Добре. Какво искаш от мен?

— Да ми разкажеш ясно и сбито всичко онова, което си спомняш за събитията преди и след пожара.