Преминах през пустата приемна, сякаш бях своят собствен призрак. Никой не подскочи уплашено от столовете. Не ме посрещнаха блондинки с намокрени от сълзи носни кърпички. Тишината тегнеше в стаята като квачка на полог.
Затворих се вътре, избърсах праха от телефонния указател и се заех да проверявам всички, които бяха записани в него с фамилното име Карлсен. Те изпълваха почти цяла страница. За голяма моя изненада намерих и името Сигрид — едно-единствено. Живееше на Ютре Маркевай. Познавах добре този район от Нурднес, колкото и да не ми допадаше.
Нямах основание да се колебая. Набрах номера и се вслушах в любимия сигнал на телефонната централа. Никой не се обади.
Но телефонният указател беше пред мен и аз отново го прелистих. Конрад Фанебюст бе лесен за намиране — имаше както служебен, така и домашен телефон, фирмата му се помещаваше на улица Улав Кюре, а домът му — на Старефосвайен.
Беше ред да потърся и Елисе Блум. Абонатите с такава фамилия бяха повече от Карлсеновците, но сред тях нямаше Елисе. Впрочем, ако всичко бе така лесно, аз скоро бих останал безработен. Наместо частни детективи хората щяха да си наемат телефонни указатели и не се знае дали биха получавали по-малко за парите си. Потърсих по телефона една своя позната от службата за регистрация на населението, която обикновено не беше в добро настроение. Този път обаче тя веднага се отзова на молбата ми за съдействие. Изглежда, си бе починала добре през отпуската и дори не ме помоли да й дам време за размисъл, както обикновено правеше. Съобщи ми за по-малко от минута адреса на дома, в който Елисе Блум живеела от 1955 година: самостоятелна къща в квартал Веенбергсмауе.
— Нейна ли е къщата? — попитах.
— Така изглежда. Купила я е през април на 1955-а.
— Но няма телефон?
— Мисля, че няма.
— Хм…
— Доволен ли си?
— Ти си просто незаменима! — възкликнах аз, и то съвсем искрено.
Телефонният указател не е достатъчен. Нужно е също да си имаш добра приятелка в службата за регистрация на населението.
— Желая ти да се издигнеш в службата. Предай много поздрави! — възторжено й говорех аз.
— На кого? На…
— На всички от службата за регистрация.
— Е… А аз си помислих…
— Как се чувства сестра ти?
Сякаш видях лицето й да просиява.
— С нея действително всичко е наред, Веум. Наскоро си роди едно сладко бебенце.
— Желая и на бебето дълъг живот в службата за регистрация на населението, която те моля да не напускаш скоро. Остани си със здраве!
— И ти също.
Тя явно бе прекарала чудесен отпуск. А може би се чувстваше много щастлива и от това, че е станала леля.
Отново позвъних на Сигрид Карлсен Този път се обади глас на жена на трудно определима възраст.
— Да, моля?
Поизкашлях се и подех:
— Добър ден. Аз… името ми е Веум и ви звъня, защото… Може би ще ви се стори малко глупаво, но кажете ми, вашият съпруг не се ли е казвал Холгер Карлсен? — изговорих го много ясно, за да не се получи недоразумение.
Отговорът дойде колебливо:
— Даа… Но за какво става дума?
— Вижте, звъня ви във връзка с нещо, което е станало отдавна, с онзи пожар в „Пофугл“. Има някои неща, свързани с мъжа ви, за които бих искал да поговорим.
Гласът й ставаше все по-несигурен:
— Не ви разбирам съвсем. Как ви беше името?
— Веум. Аз съм, е добре… следовател и изяснявам някои неща. Разбирам, че споменът за този случай ви причинява болка, но мисля, че ние, как да кажа, да, че ние имаме взаимен интерес от изясняването му.
— От полицията ли сте?
— Не. Ръководя частна фирма. — Надявах се, че казаното ще предизвика необходимото уважение.
Хвърлих засрамен поглед наоколо. Не бях сигурен, че трябва да я каня тук, във „фирмата“ си.
— Не знам дали си спомняте един полицай на име Нюмарк?
— Аха!
— Той е мъртъв, но малко преди да умре, ми разказа някои неща.
Гласът й стана по-твърд:
— Които полицията е знаела още тогава, нали?
Отговорих бързо:
— Не, не. Това са няколко негови хипотези, които е градил по-късно въз основа на свои догадки.
— А какво имате предвид под взаимен интерес?
— Мисля, че не липсват основания да се смята за възможно, че подозренията не бива повече да петнят паметта на вашия мъж.
— Ако възнамерявате да печелите пари от мен, вие, е… Веум, знайте, че…
— В никакъв случай, госпожо Карлсен. Бъдете спокойна. Интересува ме какво мислите по онзи случай, какво бихте могли да ми разкажете. По-точно необходими са ми вашите свидетелски показания. В това е цялата работа. Ако, разбира се, не смятате, че разравянето на миналото ще ви причини отново голяма мъка?
Читать дальше