Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— А как стоят нещата със самия пожар? Онзи началник-цех Холгер Карлсен, на когото всъщност е била приписана вината.

— Това беше скандал. Тип като Харалд Юллвен бе освободен, а вината за всичко стовариха върху такъв съвестен и уважаван мъж, какъвто бе Холгер Карлсен. Наистина официално обвинение против него не повдигнаха, но хората останаха с впечатлението, че той е бил отговорен за нещастието. Спомням си, че когато жена му дойде при мен, тя беше изпаднала в отчаяние.

— Знам, разговарях с нея. Разбрах, че вие сте й протегнали приятелска ръка.

— Е, не съм направил кой знае какво.

— Ялмар Нюмарк смяташе, че Холгер Карлсен може да е бил убит.

Той ме погледна втренчено.

— Правилно. Имаше тежки рани по главата си. Заключението на експертизата беше, че по всяка вероятност раните се дължат на удар отгоре, от падналото скеле на покрива… Но също така възможно бе да са резултат и от удар, нанесен с твърд предмет. За нас това беше една от следите, които най-много ни доближаваха до търсената слаба точка. Да бяхме успели да намерим поне предмета, с който бе извършено убийството! Но не го намерихме, пък дори и да го бяхме намерили, щеше да е невъзможно да се открият отпечатъците от пръстите на убиеца и всичко щеше да бъде напразно. Но слушайте, още не сте ми отговорили… Какво точно се е случило с Ялмар?

— През месец юни Ялмар Нюмарк бе прегазен от непознат автомобилист. Миналата седмица е бил изписан от болницата, според мен прекалено рано, но там се оплакват от липса на персонал. Бях тръгнал да го посетя в жилището му, в една къща долу на Скотегатен. Вратата е трябвало да стои отворена, тъй като той очаквал една домашна помощничка, но когато пристигнах там, вратата бе заключена. Домашната помощничка също чакаше отпред. Влязохме със сила и го намерихме в леглото. На пода лежеше възглавницата му. За мен няма съмнение, че някой го е задушил, но аутопсията показа, че смъртта е настъпила поради спиране на сърдечната дейност, прекратена в резултат на голямото напрежение и травмите, които бе получил от автомобила. Полицията заключи, че няма основания да разследва по-нататък случая.

— Но вие считате, че има такива?

— Домашната помощничка видяла един мъж да излиза от къщата, когато отивала натам. Мъжът накуцвал с единия си крак — като Ротеифтен, според свидетелите, и както е куцал във всеки случай Харалд Юллвен.

Той ми хвърли скептичен поглед.

— Така, така…

— И още нещо. Преди да се случи нещастието с него, Ялмар Нюмарк ми показа една картонена кутия, пълна с изрезки от стари вестници, копия от полицейски рапорти и прочее, все от 1953 година. Претърсих жилището му, след като го намерихме мъртъв. Същото направи и полицията. Никъде не намерихме кутията. Някой я бе взел. А кой би могъл да се интересува от съдържанието й?

Той бавно ми кимна.

— Тук наистина има нещо съмнително. Но все пак и Харалд Юллвен действително е умрял през 1971 година, нали?

— Някой друг е умрял вместо него. Съвсем не съм сигурен, че това е бил Харалд Юллвен. Но дори и да е бил наистина той… Нима не може да се допусне, че друг е бил Ротеифтен?

Той ме погледна замислено:

— Разбира се. Всичко е възможно. Ала въпреки всичко следите са вече така изстинали, че е просто безнадеждно да го открием днес, след толкова години.

— Но не тези следи!

— Не, може би не. И все пак. Твърдо съм убеден, че от всички хора в Норвегия, с изключение на самия Ротеифтен, Ялмар Нюмарк и аз сме най-големите експерти по него. И двамата бихме гласували единодушно, че именно Харалд Юллвен е бил Ротеифтен.

— Но в такъв случай — в такъв случай само вие сте този, който е останал…

Между нас се въдвори тишина. Последните ми думи предизвикаха пълно мълчание. Отново почувствах как по гърба ми пълзи коварният страх. Още един път ме завладя усещането за някакво невидимо присъствие, сякаш в стаята се намираше самият Харалд Юллвен и ни смразяваше.

Конрад Фанебюст наруши тишината, поглеждайки часовника си.

— Добре, но за съжаление ми предстои среща, Веум. Така че да свършваме. Ако искате да научите нещо повече, обадете се. Напълно симпатизирам на това, което вършите, и ще ви бъда особено признателен, ако ме държите в течение. Аз ще… нали няма да имате нищо против, ако преценя, че ще ви е нужно възнаграждение, формално казано.

Изправих се пред бюрото му.

— Ще бъде мило от ваша страна, но аз правя това в памет на Ялмар Нюмарк.

Той също стана.

— Тогава нека аз да платя сметката за удоволствието, също като приятелски жест към Ялмар.