Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Исаксен кимна с глава.

— И не забравяйте, че Олга Сьоренсен можеше да бъде важен свидетел в едно дело, което изведнъж започва да става много актуално — казах аз.

— Още сега ли ти трябвам за разбулване на мистерии, Веум? — каза уморено Мюс.

— Ако тя е знаела повече за случилото се през хиляда деветстотин седемдесет и първа, отколкото е разказала по-рано, то за някого ще да е било много важно да я отстрани от пътя си именно сега, когато сме започнали да ровим отново в този случай.

— Дори ако под това „сме“ трябва да се разбира Веум? Не преувеличавай собственото си значение. И остави грижите на нас. Ти ще се махнеш от местопроизшествието, още сега! — Той изведнъж взе да става все по-безцеремонен. — Не искам нито секунда да те виждам, че се навърташ тук. Ако нямаш какво повече да кажеш, изчезвай и остави място на хората, които имат да вършат работа!

— Добре, добре. Ще ти бъда ли още необходим утре?

— Не мисля, че ще имам повече нужда от теб, Веум. Защо питаш за това? Не си намислил да заминаваш утре в чужбина, нали?

— Не, но ще бъда зает цялата сутрин. Във връзка с един случай.

Не му казах, че става въпрос пак за същия случай, но сега тежестта щеше да падне на хиляда деветстотин петдесет и трета година. Следващият ден беше първи септември — единственият ден в годината, който Хагбарт Хеле прекарваше в Берген. Това бе събитие, което съвсем нямах намерение да изпускам.

— За бога, Веум, ако не си нагазил в моите лехи, можеш да се занимаваш с неща, ако искаш, от тук, та чак до Плутон. Ще те намеря, ако ми потрябваш да те използвам някъде. На подходящата за теб страна на подсъдимата скамейка, но погледнато от моя гледна точка. А ти сам можеш да отгатнеш от коя страна ще се намираш. Приятен работен ден, Веум. От кога датираше този случай — от хиляда деветстотин четиридесет и седма ли?

Той се изкиска и насмалко щеше да глътне цигарената угарка в устата си, а Педер Исаксен му пригласяше безрадостно. Двугласият смях ме следваше чак вън в антрето, но при външната врата вече бе изчезнал.

И така, още веднъж бях дошъл много късно. За втори път някой с много малко ме беше изпреварил. Един мъж, който куцал. Бях сигурен, повече от всеки друг път, че има и други закопани трупове. Само дето ставаше все по-трудно и по-трудно да се намери място за копаене.

Върнах се вкъщи, сготвих си нещо за обяд и останах да седя в стаята си с чаша водка в едната и с книга в другата си ръка, без обаче да чета. Имах доста много неща за обмисляне.

Стаята около мен бе тиха и мъртва. Така тиха и мъртва, каквато можеше да бъде само стаята, където човек някога се е любил с жена, която наистина е обичал.

Когато първият сутрешен самолет от Копенхаген кацна на Флесланд и пасажерите се отправиха към залата за багаж, аз отидох на гишето на информацията и казах:

— Извинявай, би ли помолил Хагбарт Хеле да се обади?

Има млади мъже, които все още нямат достатъчно растителност, за да си пуснат брада, но в замяна на това си оставят невзрачни и тънки мустаци над горната устна като съмнително потвърждение, че вече са достигнали зрелостта на мъжкия пол. Младежът зад гишето принадлежеше към тях, но беше вече доста възрастен, за да е чувал и друг път подобни въпроси. Измери ме с поглед от сресаната сутринта коса до нелъснатите ми обувки и каза:

— Вие от печата ли сте?

Не отговорих, но с вида си му подсказах, че очаквам отговор, а не въпрос.

— При всички обстоятелства — продължи той с насмешливи искрици в очите — това вече няма никакво значение. Хагбарт Хеле кацна на Флесланд преди повече от час с частния си реактивен самолет. Отдавна е заминал от летището.

Усмивката му цъфна съвсем като плавник на мъртва акула край неохраняван плаж.

— Много думи за нищо — измърморих аз и бързо се отдалечих, за да не забележи по изражението на лицето ми, че ми бе нанесен голям удар. Когато всичко дойде на мястото си, може би и аз щях да си пусна подобни мустаци.

Изпих чаша кафе, докато чаках стрелките на часовника да покажат времето, когато другите хора заемат местата си в канцелариите и започват да разгръщат сутрешните вестници. Пътници с чиновнически чанти се бяха отправили навън към първия самолет за Осло. Въздухът беше топъл и те носеха светлите си шлифери преметнати на ръка. Между тях нямаше нито една жена. Щяха да се върнат обратно още вечерта и нямаше нужда да вземат със себе си и секретарките.

В девет часа се обадих в трикотажната фабрика, която бе собственост на брата на Хагбарт Хеле, и попитах за директора. Бодър женски глас ми отговори, че за съжаление през този ден няма да бъде възможно да се срещна с него, но бих могъл да разговарям с икономическия директор. Попитах я дали знае къде се намира директорът, но както всяка добра секретарка от тази категория тя само отговори, че той бил зает с „други въпроси“. Благодарих, затворих слушалката и излязох от телефонната кабина.