Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— Вие за какъв дявол се намирате тук? — почти излая той в процепа на прозорчето.

Направих нужната пауза, вдигнах демонстративно рамене и се огледах лениво.

— Изгледът съвсем не е лош, особено за почитателите на мудни италиански филми. На тези на Антониони от началото на шейсетте години, да речем.

— На кого?

Той явно не бе чувал за другиго освен за Джон Уейн.

— На режисьор, чиито филми се състояха най-вече от паузи. Но без съмнение красиви паузи. Такива като тази улица.

— Слушайте, вие… как се казвахте…

— Веум.

— Вие, Веум, или веднага изчезвайте, или ще се обадя в полицията!

— Веднага? Вие ще се обадите в полицията?

— Да.

— Би могло да стане интересно. Тогава ще можем всички да отидем при Хагбарт Хеле и да си поприказваме заедно, а?

Лицето му придоби суров израз.

— Ако не… Имаме и други методи!

Дарих го с една от своите най-мили усмивки, бегла, но сияйна и весела.

— Ах, така ли? Ще ми демонстрираш ли някой от тях?

Вииг се наведе и се опита да отвори вратата. Аз силно я бутнах навън и го ударих през коленете. Той загуби равновесие. В следващия миг вече бях на улицата, затворих вратата зад себе си и се изправих пред него.

Стояхме и се гледахме. Лицето му беше червено като рак. Беше стиснал юмруци.

— Какво се колебаеш? — попитах. — Нали имаше нещо да ми демонстрираш?

Той оголи зъбите си, без да се усмихне.

— Ако не бе опасността да създам грижи на Хеле, щях да ти покажа някой номер от широкия свят. Но ние още не сме си разчистили сметките, та затова не смятай, че си в безопасност. Мога да те уверя в едно нещо — Хагбарт Хеле ще стои в тази къща, докато отпътува обратно. Той не ще излезе навън, а ти в никакъв случай не ще влезеш вътре, за да говориш с него. Така че, ако нямаш намерение да си загубиш напълно целия ден, бих те посъветвал да го оползотвориш по по-добър начин. Бъди сигурен: никой не е на мнение, че разкрасяваш улицата.

Огледах се учудено.

— Нима? Може би ми липсва сакото? Или членството в Кралския автомобилен клуб? Ние живеем в свободна страна, Вииг, или поне така си въобразявам, но ще стоя където искам и колкото ми се иска.

— Добре. — Той отпусна юмруци, ала очите му продължаваха да гледат злобно. — Само после да не кажеш, че не си бил предупреден.

Обърна се и тръгна обратно пак така решително, както бе дошъл.

Отново седнах в колата и продължих наблюдението. Измина половин час. После още един.

В желанието си да дам ход на нещата запалих мотора, преминах демонстративно покрай портата, там обърнах и съзнателно форсирах двигателя, преди да завия и изляза от улицата. Но паркирах веднага до ъгъла, впил очи в огледалото, където наблюдавах входа на вилата. Не трябваше да пропускам никого да мине незабелязано покрай мен.

Жената, която профуча внезапно по улицата, беше с около десет години по-млада от мен. Тъмнокоса, на волана на нисък и сребрист спортен автомобил, който се стрелна почти безшумно.

Непознатата ме ослепи с блясъка си и ми напомни за едно момиче от далечно лято, преди много години, когато розите още не бяха окапали, а люляците още цъфтяха. Това момиче имаше руси коси, а в името й отекваше библейски звън: Ребека. Дълга нежна шия, сериозни очи… Изведнъж останахме сами в стаята с нашите едва навършени осемнайсет години. Безмълвно, но изпълнени с чувството на предварителна обреченост, ние бавно се наведохме един към друг и се целунахме, дълго. Навън току-що бе отгърмяла дъждовна буря, улиците лъщяха мокри, а градините блестяха сочни и пищни като тези, които ме обгръщаха в този момент. Забарабаних с пръсти по волана. Зеленината ми навя тези спомени. Защото любовта бива и такава: чувствата избледняват с годините, раните се затварят и човек постепенно се примирява със себе си, ала някой ден, най-неочаквано, всичко те жегва отново, изведнъж изживяваш пак миналите болки и трепети, по-силно и по-осезаемо от когато и да било. Малки парченца от миналото, които носим в себе си завинаги.

Но аз имах спомени, по-близки и по-болезнени от този за Ребека, които съвсем не исках да събуждам в момента. Зелените градини взеха да ми досаждат, а слънцето стана по-бяло. От небето струеше синева и аз внезапно се почувствах уморен, обезверен. Беше безсмислено да седя тук и да чакам някого, който така и нямаше да дойде. Реших да се предам. В първия рунд. Но непременно щеше да има и втори, още преди края на вечерта, реших твърдо за себе си.

Запалих мотора и потеглих към главното разклонение за Берген. Движех се навътре заедно с течението, а шумът около нас непрекъснато нарастваше. На Нюгордстанген се извисяваше един вид малък Манхатън: неподходящ за местните условя архитектурен стил, който самите американци отдавна са отрекли. Намерих място за паркиране до полицията. Там попитах за Хамре.