Ернст Хофман - Приказки

Гласът му звучеше като звънтящ метал и когато Анселмус вдигна стреснато поглед, архивариусът Линдхорст стоеше с царствена осанка пред него, както му се беше явил веднъж при първото влизане в библиотечната стая. Обзет от страхопочитание, Анселмус беше готов да коленичи, но в този момент архивариусът се изкачи по стъблото на една от палмите и изчезна сред смарагдовите листа… Студентът разбра, че с него бе говорил князът на духовете, сега той се бе качил в работната си стая, за да води може би разговор с лъчите, които някои планети са изпратили при него като свои представители.

„А възможно е — мислеше си Анселмус — да очаква новини от изворите на Нил или пък посещение на някой маг от Лапландия, моята работа обаче е да седна и да преписвам.“

И той започна да проучва непознатите писмена върху пергаментовия свитък. Чудесната музика от градината долиташе до него и го обграждаше със сладостни благоухания, той дочуваше и кискането на птичките присмехулници, но не разбираше думите им, от което бе обаче много доволен. Понякога прошумяваха и смарагдовите листа на палмите, тогава в стаята се разнасяха чудните кристални тонове, които Анселмус бе чул през оная съдбоносна привечер под бъзовия храст на Възнесение Господне. Укрепнал необикновено от тези тонове и светлини, студентът Анселмус все повече съсредоточаваше мисълта си върху заглавието на пергамента и скоро почувства дълбоко в душата си, че знаците нямат друго значение, освен думите: „За бракосъчетанието на саламандъра със зелената змия“. В този миг прозвуча ясното тризвучие на кристалните камбани. „Анселмус, мили Анселмус“ — долетя до него от смарагдовите листа и — о, чудо! — по стъблото на една палма се плъзна, виейки се, зелената змиичка.

— Серпентина, Серпентина! — извика обезумял от възхита Анселмус, защото, като се вгледа по-добре, това беше една чудно красива девойка с тъмносини очи, каквито той носеше в сърцето си, която го гледаше с неизказан копнеж и се стремеше да стигне до него. Струваше му се, че листата се отпускат и удължават, навсякъде по стволовете на палмите израснаха големи бодли, но Серпентина ловко се виеше и лъкатушеше между тях, като прибираше към себе си развяващата се и преливаща във всички цветове на дъгата дреха, така че, прилепнала до самото й стройно тяло, дрехата никъде не се закачи за настръхналите бодли на палмите. Девойката се настани на същото кресло, на което седеше Анселмус, прегърна го с ръка и го притисна към себе си, така че той почувства дъха на устните и електрическата топлина на тялото й.

— Мили Анселмус — започна Серпентина, — ти скоро ще бъдеш вече напълно мой, с вярата си, със своята любов ти ще ме извоюваш и аз ще ти донеса златната делва, която ще ни направи щастливи завинаги.

— О, мила, прелестна Серпентина — каза Анселмус, — щом имам тебе, какво ме интересува всичко останало? Когато бъдеш само моя, с готовност ще потъна във всичко странно и необикновено, което ме е овладяло от мига, в който те видях.

— Много добре зная — продължи Серпентина, — че непознатите и странни неща, с които баща ми често само от каприз те заобикаля, предизвикват у теб ужас и уплаха, но отсега нататък, надявам се, то няма вече да се случва, защото аз съм в този миг тук, мили Анселмус, за да ти разкажа от дълбочините на душата си от игла до конец всичко, което трябва да знаеш, за да разбереш напълно баща ми и изобщо да схванеш как стоят нещата с него и с мен.

Анселмус се чувстваше така плътно обгърнат от тази мила, любима девойка, че сякаш нейният пулс биеше сега в неговите фибри. Той се вслушваше във всяка нейна дума, тези звуци стигаха до дълбините на душата му и като лъчи разгаряха в нея небесно блаженство. Беше сложил ръка около стройното й тяло, но преливащата във всевъзможни отсенки бляскава материя на дрехата й беше тъй гладка, тъй плъзгава, че той се боеше да не би в някой момент тя бързо да се изскубне, неудържимо да му се изплъзне. Тази мисъл го караше да изтръпва.

— Ах, не ме напускай, мила Серпентина — извика неволно той, — единствено ти си моят живот!

— Днес още няма, докато не съм ти разказала всичко, което ти в любовта си към мене ще можеш да разбереш — каза Серпентина. — И тъй, знай, любими, че моят баща произхожда от необикновения род на саламандрите и че аз дължа своето съществуване на любовта му към зелената змия. В прастаро време над вълшебната страна Атлантида властвал могъщият духовен княз Фосфорус, на когото духовете на стихиите били подчинени. Веднъж един саламандър, когото той най-много обичал (това бил моят баща), се разхождал в прекрасната градина, украсена от майката на Фосфорус с чудни дарове, и чул как една високо израсла лилия пеела тихо: „Дръж плътно затворени оченцата си, докато моят любим, утринният вятър, не те събуди.“ Той се приближил. Докосната от пламенния му дъх, лилията разтворила листенца и той съгледал дъщерята на лилията, зелената змия, която спяла в дъното на цветната чашка. Обзет от неудържима любов към красивата змия, саламандърът я откраднал от лилията, чието ухание с неописуема болка напразно призовавало из цялата градина любимата дъщеря. Защото саламандърът я отнесъл в замъка на Фосфорус и го помолил: „Бракосъчетайте ме с моята възлюблена, тя трябва да бъде моя за вечни времена.“ „Безумецо, знаеш ли какво искаш! — казал князът на духовете. — Навремето лилията беше моя любима и властваше заедно с мене, но искрата, която хвърлих в нея, заплашваше да я унищожи и само победата над черния дракон, когото духовете на земята сега държат окован във вериги, запази лилията, докато листата й станаха накрая достатъчно издръжливи, за да могат да приемат и опазят искрата в себе си. Но ако ти вземеш в обятията си зелената змия, твоята пламенност ще изгори тялото й и едно ново същество, внезапно възникнало, ще се изплъзне от ръцете ти.“ Саламандърът не се вслушал в предупреждението на княза на духовете. Обзет от пламенна страст, той грабнал зелената змия в прегръдките си, тя в миг се разпаднала на пепел и някакво хвърковато същество, родено от пепелта, излетяло във въздушните простори. Саламандърът бил обхванат от безумно отчаяние, като полудял изтичал, бълвайки огън и пламъци, в градината и така я опустошил в своята ярост, че най-хубавите цветя повехнали изгорени и техните вопли изпълнили околността. Крайно разгневен, князът на духовете уловил сърдито саламандъра и казал: „Хайде, стига си вилнял със своя огън, сега нека загаснат твоите пламъци, нека помръкне твоята лъчезарност, потъни, провали се при земните духове, те ще те ядосват, ще ти се надсмиват и ще те държат затворен, докато огънят в тебе не пламне отново и ти като новородено същество не просияеш отново от недрата земни.“ Клетият саламандър полетял, изчезнал в бездните на земята, но тогава един навъсен стар земен дух, който бил градинар при Фосфорус, се приближил и рекъл: „Господарю, ако някой трябва да се оплаква от саламандъра, това съм аз! Та нали аз обкичвах с най-красивите си метали хубавите цветя, които той изгори, нали старателно скътвах и отглеждах техните семенца и щедро им давах такива чудни багри. И все пак аз искам да се застъпя за горкия саламандър: само от любов, от която често и ти, господарю, си бил обземан, той изпадна в такова отчаяние, че опустоши градината ти… Опрости му това сурово наказание!“