Библиотеката с палмите. — Съдбините на един нещастен саламандър. — Как черното перо погали едно кръмно цвекло и как регистраторът Хеербранд здравата се напи
Студентът Анселмус бе работил вече доста дни при архивариуса Линдхорст. Тези часове на труд бяха за него най-щастливите в живота му, защото, заобиколен от чудните звуци, от насърчителните думи на Серпентина, докосван понякога и от някакъв нежен полъх, той се чувстваше проникнат от необикновено доволство, което често стигаше до истинско блаженство. Всички неволи, всички дребнави грижи по изпълненото му с лишения съществуване бяха изчезнали от съзнанието му и в новия живот, изгрял за него като ярък слънчев ден, той позна всички чудеса на един по-висш свят, които иначе биха го смаяли и дори ужасили. Преписването вървеше извънредно бързо, на него все повече му се струваше, че пише отдавна познати знаци върху белия пергамент и че почти не му се налага да поглежда в оригинала, за да може да нанася с най-голяма точност всичко това. Извън обедното време архивариусът Линдхорст почти не се виждаше, но винаги се явяваше в момента, в който Анселмус завършваше последните букви на някой ръкопис. Тогава архивариусът му даваше друг и веднага мълком пак си излизаше, след като бе забъркал обаче с една черна пръчица мастилото и заменил изхабените пера с добре подострени нови. Един ден, когато точно в дванайсет часа изкачваше стълбите, Анселмус намери вратата, през която обикновено влизаше, заключена, но появилият се от другата страна в странния си, обсипан с цветя халат архивариус му извика:
— Днес ще влезете вече оттук, драги Анселмус, защото трябва да отидем в стаята, където ни очакват учителите на Бхагаватгита.
Той прекоси коридора и поведе Анселмус през същите стаи и зали, през които бяха минали първия път. Студентът Анселмус остана отново поразен от невероятната красота на градината, но сега ясно видя, че някои от цветовете в тъмнеещия се гъсталак бяха всъщност блестящи, ярко обагрени насекоми, които трептяха с крилцата си и летейки на рояци наоколо, сякаш се галеха едни други със своите хоботчета. А предишните розови и небесносини птички сега се оказаха благоуханни цветя и техният аромат се разпръскваше във въздуха като нежни, очарователни звуци, които се сливаха с плисъка на далечните водоскоци и шумоленето на кичестите палми и грамадни дървета в тайнствени, изпълнени с дълбока тъга акорди. Присмехулните птички, които първия път така го закачаха и му се подиграваха, сега пак се разлетяха около главата му и чирикаха непрестанно с тънките си гласчета:
— Господин студиозус, господин студиозус, не бързайте толкова, не гледайте така в облаците, че може да паднете на носа си… Хе-хе! Господин студиозус, я си сложете мантата за фризиране, чичко Бухал иска да ви фризира перуката.
И така, докато минаваха през градината, глупавите приказки непрекъснато ги следваха. Архивариусът Линдхорст влезе най-после в лазурносинята стая, порфирната плоча със златната делва беше изчезнала, сега вместо нея в средата на стаята бе сложена маса, покрита с виолетово кадифе, на която Анселмус видя познатите си материали за писане, а до масата бе поставено тапицирано пак с кадифе меко кресло.
— Драги господин Анселмус — каза архивариусът Линдхорст, — вече преписахте бързо и точно, за мое голямо задоволство, някои от манускриптите. Така вие спечелихте доверието ми. Но най-важното предстои да се извърши отсега нататък и то се състои в преписването или по-скоро в прерисуването на някои написани с особени знаци съчинения, които пазя тук, в тази стая, а те могат да се препишат само на това място. Затова ще работите занапред тук, но длъжен съм да ви препоръчам изключителна предпазливост и внимание. Най-малката грешка или, не дай Боже, мастилено петно върху оригинала ще ви навлече голямо нещастие.
Тук Анселмус забеляза, че от златистите стволове на палмите се подават малки смарагдовозелени листенца. Архивариусът взе едно от тях и студентът видя, че това беше всъщност пергаментов свитък, който архивариусът разви и сложи пред него на масата. Анселмус се смая от особено преплетените писмена и като видя множеството точки, чертици, съединителни линии и завъртулки, напомнящи ту растения, ту мъхове, ту някакви животни, почти се изплаши, че няма да може точно да прерисува всичко това. Тези опасения го накараха дълбоко да се замисли.
— Кураж, млади момко! — извика архивариусът. — Щом имаш вече доказана вяра и истинска любов, в помощ ще ти бъде и Серпентина!
Читать дальше