Ернст Хофман - Приказки

— Господин студиозус, господин студиозус! Откъде идвате? Защо сте така издокаран, господин Анселмус? Искате ли да поприказвате с нас как бабата се насадила в кошницата с яйцата и знатният младеж си лепнал мазно петно на новата жилетка? Знаете ли вече наизуст новата серия, която научихте от татко Свирчо, господин Анселмус? Вашият вид е много смешен с тази фалшива перука и тия официални книжни ботуши.

Такива кискания и закачки долитаха от всички страни, те се разнасяха и край самия студент, който едва сега забеляза, че бе плътно заобиколен от всевъзможни пъстри птички, които летяха около него, присмиваха му се и го вземаха на подбив. В този момент огненочервеният лилиев храст пристъпи към него и той видя, че това беше архивариусът Линдхорст, чийто преливащ се от жълто в червено халат на цветя беше подвел студента да го сметне за огромно цвете.

— Извинете, драги господин Анселмус, че ви оставих за минутка — каза архивариусът, — но трябваше да хвърля един поглед на своя хубав кактус, който ще разтвори тази нощ цветовете си. А сега кажете ми, как ви харесва моята малка домашна градина?

— Ах, Боже мой, тук е извънредно хубаво, уважаеми господин архивариус — отговори студентът, — само че тези пъстри птиченца ужасно се подиграват с моята скромна личност!

— На какво прилича тая врява? — извика гневно архивариусът към гъсталака.

Тогава оттам изхвръкна голям сив папагал, кацна на един миртов клон край архивариуса и поглеждайки го необикновено сериозно и важно през очилата, които носеше върху изкривения си клюн, програчи:

— Не се сърдете, господин архивариус, моите палави вагабонти пак са се разлудували, но господин студиозусът сам си е виновен, защото…

— Я тихо там, я по-тихо! — пресече го архивариусът. — Знам ги аз тези разбойници, но ти трябва да ги държиш по-строго, приятелю мой!… Е, да минем нататък, господин Анселмус!

И архивариусът го поведе с такива бързи крачки през няколко необичайно подредени стаи, че студентът едва смогваше да го следва и да хвърля бегъл поглед върху блестящите, особено изработени мебели и други непознати предмети, с които тези помещения бяха препълнени. Най-после те влязоха в една голяма зала, където архивариусът се спря и отправи поглед нагоре, така че Анселмус имаше време да се наслади на прекрасната гледка, която простата украса на тази зала предлагаше. На лазурносините стени изпъкваха златистобронзови стволове на високи палми, които сплитаха блесналите си като смарагди листа, образувайки по този начин искрящ потон. По средата на залата три излети от тъмен бронз египетски лъва крепяха порфирна плоча, върху нея имаше само една съвсем проста златна делва, от която, щом я съгледа, Анселмус не можа да откъсне вече очи. По огледално полираната й повърхност, преливайки се хилядократно, се появяваха отраженията на всевъзможни образи — понякога Анселмус виждаше себе си с копнежно протегнати ръце — ах! — край бъзовия храст. Серпентина се виеше нагоре-надолу, загледана в него с дивните си очи.

— Серпентина, Серпентина! — извика той високо. Тогава архивариусът Линдхорст бързо се обърна към него:

— Вие като че ли казахте нещо, драги господин Анселмус? Мисля, че извикахте дъщеря ми, но тя е в другия край на къщата, в стаята си, и сега има урок по пиано. Но да продължим нататък.

Анселмус последва едва ли не в несвяст отдалечаващия се архивариус, не виждаше и не чуваше вече нищо, докато най-после архивариусът не го улови рязко за ръката и каза:

— Ето че стигнахме!

Анселмус се пробуди като от сън и видя, че се намира в една стая, по нищо неразличаваща се от обикновените библиотечни стаи и работни кабинети, със стени, целите заети от шкафове с книги. В средата й бе поставена голяма писалищна маса, а до нея — удобно меко кресло.

— Тази е засега вашата работна стая — каза архивариусът Линдхорст.

— Дали в бъдеще няма да работите и в другата, в синята библиотека, в която тъй неочаквано извикахте името на дъщеря ми, още не зная. Най-напред бих желал да се уверя в способността ви действително да се справите с възложената ви работа тъй, както желая и е необходимо.

Сега вече студентът Анселмус доби смелост, с вътрешно самодоволство, убеден, че архивариусът особено ще се зарадва на неговия необикновен талант, той извади от джоба си рисунките и писмените си образци. Архивариусът само погледна първия лист, изписан с извънредно елегантен английски шрифт, и поклащайки глава, особено се усмихна. Това се повтаряше при всеки следващ лист. Студентът Анселмус усети как кръвта му се качи в главата и когато усмивката на архивариуса стана накрая съвсем подигравателна, той не можа да издържи и недоволно извика: