Ернст Хофман - Приказки

— Кажи ми го веднага, Лиза! Готова съм всичко да сторя, защото много обичам Анселмус! — прошепна едва чуто Вероника.

— Познавам те добре — каза старицата, — ти беше едно смело дете, напразно съм се мъчила с „бау-бау“ да те накарам да спиш, защото тъкмо тогава ти отваряше очи, за да видиш това „бау-бау“. Ти влизаше без светлина в най-затънтената стая и често плашеше съседските деца, облечена в бащината си мантия за фризиране. Както и да е! Ако наистина искаш да надвиеш с моя помощ архивариуса Линдхорст и зелената змия, ако наистина искаш да имаш Анселмус като придворен съветник и твой мъж, излез на следващото равноденствие в единайсет часа през нощта незабелязано от бащината си къща и ела тук. Тогава аз ще отида с теб на кръстопътя, който пресича тук наблизо полето, ние ще направим нужното и всичко необичайно, което навярно ще видиш, няма да ти стори никакво зло. А сега, дъще, лека нощ, татко ти те чака вече със супата.

Вероника побърза по-скоро да се прибере вкъщи, твърдо решена да не пропуска нощта на равноденствието. „Защото, мислеше си тя, Анселмус е заплетен в някакви странни връзки, но аз ще го освободя от тях и той ще бъде мой завинаги и на вечни времена, мой си е той и сега, мой ще си е и в бъдеще, този придворен съветник Анселмус.“

— Твърде възможно е — говореше си студентът Анселмус — силният медицински ликьор, който изпих на един дъх у Конради, да е бил причината за всички лудешки фантазми, които така ме уплашиха пред вратата на архивариуса Линдхорст. Затова днес ще остана съвършено трезвен и ще се противопоставя твърдо на всякакви по-нататъшни неприятности, които могат да ми се случат.

Както и тогава, когато се готвеше за първото си посещение у архивариуса, той пъхна в джоба си рисунките с перо и калиграфските образци, пръчиците туш и добре подострените гарванови пера, но тук изведнъж погледът му се спря на шишенцето с жълта течност, което беше получил от архивариуса Линдхорст. Тогава пред очите му отново изплуваха съвършено живо всички странни приключения, които бе преживял, и някакво безименно чувство на блаженство и болка прониза гърдите му. И без да иска, той извика с жален глас:

— Ах, та не отивам ли при архивариуса само за да те видя, мила, прелестна Серпентина?

В този миг беше убеден, че любовта на Серпентина може да бъде наградата за някоя предприета от него изтощителна и опасна работа, а не беше ли тази работа преписването на Линдхорстовите манускрипти? Че още с влизането му в къщата, или по-скоро още преди влизането, ще му се случат, както и първия път, всевъзможни странни неща, в това беше убеден. Но Анселмус скоро престана да мисли за медицинския ликьор на Конради, той бързо пъхна шишенцето с течността в джобчето на жилетката си, решен да постъпи според указанието на архивариуса; ако бронзираната ябълкопродавачка си позволи пак да му прави гримаси. И наистина, не се ли подаде веднага острият й нос, не блеснаха ли котешките й очи от бронзовото изваяние, щом точно в дванайсет часа Анселмус посегна да похлопа? Тогава, без повече да му мисли, той поръси фаталното лице с течността и то мигом се изравни и заглади в обикновен лъскав закръглен орнамент. Вратата се отвори, камбаните зазвънтяха из цялата къща извънредно приятно: „Клинг-линг, хайде, младежо, бързо качи се, клинг-линг.“ Той уверено се изкачи по хубавата широка стълба, вдъхвайки с наслада чудното ухание, с което беше пропит въздухът в тази къща, и се спря нерешително едва в големия хол, защото не знаеше на коя от чудесните врати да почука. Но в тази минута, загърнат в широк халат от чудесна дамаска, архивариусът Линдхорст излезе и извика:

— Ах, радвам се, господин Анселмус, че най-после удържахте думата си! Елате след мен, защото трябва веднага да ви заведа в лабораторията.

С тези думи той бързо пресече големия хол и отвори малка странична врата, която извеждаше към някакъв коридор. Анселмус смело последва архивариуса. Така те стигнаха до една зала, или по-скоро до прекрасна оранжерия, защото от двете страни до самия таван растяха всевъзможни великолепни редки цветя и дори цели дървета с необичайни по форма листа и цветове. Някаква ослепителна магическа светлина заливаше цялата зала, без да може да се открие източникът й, защото прозорец никъде не се виждаше. Когато надникваше в гъсталака от храсти и дървета, студентът Анселмус съглеждаше само дълги пътеки, губещи се в далечината. В дълбоките сенки на непроходимия кипарисов гъсталак се открояваха очертанията на мраморни басейни, над тях се извисяваха причудливи фигури, водоскоци изхвърляха кристалните си струи нагоре и водата с плискане падаше в лъчезарните чашки на лилиите, необичайни гласове шушнеха из гората от чудни растения, прекрасни ухания изпълваха въздуха. Архивариусът беше изчезнал. Анселмус съгледа само един огромен храст от огненочервени лилии. Очарован от тази гледка, от сладостните аромати в тая вълшебна градина, Анселмус се спря като омаян. Тогава от всички страни се зачу някакво кискане, някакъв смях и нежни гласове започнаха да се задяват с него и да му се присмиват: