Робин Слоун - Денонощната книжарница на мистър Пенумбра

– Но...

– Прибирай се у дома. Независимо дали го разбираш, или не, но ти днес постигна нещо значимо.

Обръща се и потъва сред тъмните и прашни рафтове, говорейки си тихичко сам на себе си. Взимам лаптопа и чантата си и се изнизвам през вратата. Камбанката издрънчава съвсем леко. Поглеждам назад през високите прозорци и зад виещия се златист надпис, но Пенумбра вече е изчезнал.

ЗАЩО ОБИЧАШ ТОЛКОВА МНОГО КНИГИТЕ?

Когато се връщам следващата вечер, виждам нещо невиждано досега, нещо, което ме кара да ахна и да застина намясто: Денонощната книжарница на мистър Пенумбра е тъмна.

Изглежда ужасно погрешно. Книжарницата винаги е отворена, винаги е будна като малък маяк в тази съмнителна част на „Бродуей". Но сега лампите са загасени и на входната врата има малък лист хартия, залепен от вътрешната страна. С паяковидния почерк на Пенумбра е написано:

ЗАТВОРЕНО (AD LIBRIS) 41

Нямам ключ за магазина, защото никога не съм се нуждаел от такъв. Винаги сме си предавали смените – Пенумбра на Оливър, Оливър на мен, аз на Пенумбра. За момент се ядосвам, изпълнен с егоистичен гняв. Какво, по дяволите... Кога ще отвори отново? Не трябваше ли да ме предупреди с имейл или нещо подобно? Това е доста безотговорна постъпка от страна на един работодател.

Но после почвам да се притеснявам. Срещата ни тази сутрин бе доста необичайна. А ако съм разстроил Пенумбра толкова, че той е получил сърдечен пристъп? Или дори масивен инфаркт? А ако е умрял? Или се е затворил сам и плаче в някакъв апартамент, където семейството му никога не го посещава, защото дядо Пенумбра е странен и мирише на книги? Залива ме гигантски срам, който се смесва с гнева, и всичко се завихря в мощен водовъртеж вътре в мен, от който ми прилошава. Отивам до магазина за алкохол на ъгъла, за да си взема нещо за хапване.

Следващите двайсет минути стоя на тротоара, мрачно ям чипс и бърша ръце в панталоните си, колебаейки се какъв да бъде следващият ми ход. Да се прибера вкъщи и да дойда утре вечерта? Да потърся домашния телефон на Пенумбра в указателя и да му се обадя? Зачерквам тази идея. Знам, без да е нужно да проверявам, че няма да намеря номера му в него, а и нямам представа откъде да намеря от старите телефонни указатели. Стоя си там и се опитвам да реша какво да направя, когато виждам позната фигура да се носи грациозно насам по улицата. Не е Пенумбра; той не се носи грациозно, когато ходи. Мис Лапен. Скривам се зад една кофа за боклук (защо се крия зад кофа за боклук?) и я наблюдавам как стига до книжарницата, ахва, когато е на разстояние, от което може да види прозорците й, приближава до вратата и се надига на пръсти, за да огледа знака „Затворено" ( А d libris ), притискайки нос до стъклото, без съмнение с надежда да открие някакъв по-дълбок смисъл в тези три думи.

После се озърта боязливо наоколо и когато бледият овал на лицето й се озовава в полезрението ми, виждам ясно изражението на страх, изписано на него. Тя се обръща и поема обратно по пътя, от който е дошла.

Хвърлям опаковката от чипса си в кофата и тръгвам след нея.

Лапен напуска „Бродуей" и поема в посока на квартал „Телеграф Хил". Скоростта й е равномерна, въпреки че теренът става по-стръмен; старата ексцентричка се катери невъзмутимо нагоре – напомня ми за локомотивчето от прочутата приказка 42. Аз съм този, който сумти и пуфти, докато подтичвам на около пресечка зад нея, опитвайки се да не изоставам. Отвореният като дюза връх на кулата „Койт" се извисява на хълма над нас, издължен сив силует на фона на все по-мрачното небе. По средата на тясна улица, която се извива нагоре, следвайки очертанията на хълма, Лапен изчезва.

Изтичвам до мястото, където я видях за последно, и откривам тясно каменно стълбище, изсечено в хълма, виещо се като улица между къщите, с полуприкрити от плътните надвиснали клони на дърветата стъпала. Лапен е вече на средата му. Опитвам се да я извикам...

– Мис Лапен!

Но съм прекалено задъхан и викът ми излиза като жалко хриптене. Затова я последвам с покашляне и ръмжене, привеждайки се в кръста.

По стълбището е тихо. Единствената светлина идва от малките прозорци, разположени в горните части на къщите от двете му страни, но се изгубва сред гъстите клони на дърветата, преливаща в тъмнолилавите нюанси на вечерта. Някъде отпред се чува силна шумотевица и хор от грачене. След миг ято диви папагали се издигат от клоните и се спускат като вихър по оградения с дървета тунел, след което се понасят към нощното небе. Някои от тях ме забърсват с разперените си криле по главата.