– О, супер – казва Джад. После помръква: – Искам да кажа, съжалявам.
– За какво?
– Ами... Че изкарваме такива като вас от бизнеса ви – казва той без емоция, като нещо подразбиращо се от само себе си.
– Чакай, кои „вас"?
– Книжарите?
Вярно. Не се възприемам съвсем като част от книжарския бизнес; струва ми се, че книжарницата на Пенумбра е нещо съвсем различно. Но... да, аз продавам книги. Създадох онлайн кампания, чиято цел е да достигне до повече потенциални клиенти. Изведнъж осъзнавам: аз съм книжар. Джад продължава:
– Все пак, след като сканираме всичко и евтините четци се разпространяват масово.... никой няма да се нуждае от книжарници, нали?
– Това ли е бизнес моделът ви? Затова ли правите това? – казвам, кимайки към скенера. – За да продавате електронни книги?
– Всъщност нямаме точно бизнес модел – свива рамене Джад. – Не ни е нужен. Рекламите изкарват толкова много пари, че някак си всичко останало е без значение.
Обръща се към Кат:
– Не мислиш ли, че е така? Дори ако изкараме колко... пет... милиона долара? (Явно не е сигурен дали това са много, или малко пари. За сведение: да, много са.) Никой няма да забележи. Там – махва той небрежно в посоката, където трябва да се намира центърът на кампуса – изкарват толкова за около двайсет минути примерно.
Това е супер потискащо. Ако спечеля пет милиона, продавайки книги, ще поискам хората да ме разнасят на ръце в паланкин, направен от първите издания на „Хроники на драконовата песен".
– Да, горе-долу е така – кимва Кат, – но това е нещо хубаво. Дава ни свобода. Можем да мислим в дългосрочен план. Можем да инвестираме в неща като това тук.
Пристъпва по-близо до ярко осветената маса на скенера с дългите метални ръчки. Очите й са широко отворени и блестят на светлината.
– Виж го само.
– Както и да е, съжалявам – казва ми отново Джад.
– Ние ще се оправим – успокоявам го аз. – Хората все още обичат мириса на книги.
И освен това книжният скенер на Джад не е единственият проект, получаващ дългосрочно финансиране. Пенумбра също си има патрон.
Изваждам дневника от чантата си и му го подавам.
– Ето го пациента.
Джад го повдига и го разглежда внимателно под прожекторите.
– Красива книга – казва той. Прокарва пръсти по гравирания надпис на корицата. – Каква е?
– Просто личен дневник.
Замълчавам за миг.
– Много личен.
Внимателно отваря дневника и закрепва първата и задната корица на правоъгълна метална рамка. Така няма да се смачка нищо. После поставя рамката на масата и я защипва с четири скоби. Най-накрая прави тест за тежестта; рамката и пациентът са в безопасност. Дневникът е омотан като тестов пилот или като манекен за тестове на автомобилни катастрофи.
Джад ни побутва по-надалеч от скенера.
– Застанете тук – посочва той жълтата линия на пода. – Ръчките са остри.
Дългите му пръсти заиграват по клавиатурата пред мониторите. Чува се нисък гърлен ръмжащ звук, после високо дрънчене и след това книжният скенер заработва. Прожекторите почват да пулсират, преобразявайки стаята като сцена от стоп-моушън анимационен филм. Кадър по кадър паяковидните ръце на скенера се протягат надолу, хващат ъглите на страниците и ги прелистват една по една. Хипнотизиращо е. Никога не съм виждал нещо едновременно толкова бързо и толкова деликатно. „Ръцете" местят страниците, галят ги, приглаждат ги. Това нещо обича книгите.
При всяко светване две гигантски камери, монтирани над масата, се завъртат и снимат в тандем. Заставам до Джад, където мога да виждам как страниците на дневника се появяват на мониторите. Камерите са като две очи, така че образите са триизмерни и аз наблюдавам как компютърът „повдига" думите над пожълтелите страници. Прилича на екзорсизъм.
Поглеждам към Кат. Престъпила е жълтата линия и се е надвесила над скенера. Хваща ме страх, че някоя от движещите се ръчки ще я прободе в очите.
– Това е невероятно – издиша шумно тя.
Наистина е така. Дожалява ми мъничко за дневника, защото след няколко минути тази вихрушка от светлина и метал ще разкрие тайните му. Някога книгите са били върхът на научния прогрес. Но вече не са.
ПЪЗЕЛЪТ НА ОСНОВАТЕЛЯ
По-късно, около осем часа, вече сме в космическата кабина, т.е. спалнята на Кат, пред нейното бюро, приличащо на космически пулт. Тя е седнала в скута ми, приведена над своя „Макбук". Обяснява ми какво е ОРО, Оптичното разпознаване на образи, процесът, чрез който компютърът трансформира мастилените и графитени заврънтулки в образи, които може да разбере – като К, А и Т.
Читать дальше