Робин Слоун - Денонощната книжарница на мистър Пенумбра

Той спира, после ми се усмихва с леко изкривената си усмивка.

– Много добре. Хубав ден, момчето ми.

Двайсет минути по-късно съм във влака за Маунтин Вю, притиснал издутата чанта към гърдите си. Странно е – престъплението ми е толкова незначително. Кой се интересува от местоположението на стар дневник от неизвестна стара книжарница, и то само за някакви мизерни шестнайсет часа? Но не възприемам нещата по този начин. Имам чувството, че съм един от двамата души в света, на които Пенумбра разчиташе, а предадох доверието му.

И всичко това – само за да впечатля едно момиче. Влакът изтрополява и се унасям в неспокоен сън.

ПАЯКЪТ

Табелата в цветовете на дъгата до гарата, която сочи към кампусана „Гугъл", е избеляла от слънцето на Силициевата долина. Следвам бледата стрела по виещия се тротоар, ограден от евкалиптови дървета и стойки за колела. Завивам и виждам широки поляни и ниски сгради, а между дърветата – отблясъци на познатите цветове: червено, зелено, жълто, синьо.

Шумотевицата тези дни около компанията „Гугъл" е като това, което се говори за самата Америка: все още най-големият играч в града, но неизбежно и неумолимо обречен на упадък. И двете са суперсили с несравними ресурси, но и двете се сблъскват с бързо развиващи се съперници и в крайна сметка ще бъдат затъмнени от други. За Америка този съперник е Китай. За „Гугъл" е „Фейсбук". (Знам всичко това от клюките из компютърджийските блогове, така че информацията трябва да се приеме с известно съмнение. Там прочетох и че някаква млада компания, „Мънки Мъни", ще бъде новият голям хит следващата година.) Но ето я разликата: взирайки се в неизбежното, Америка отделя пари от бюджета си за военна защита и плаща на производители да построят нови самолетоносачи. „Гугъл" плаща на гениални програмисти да правят каквото си искат.

Кат ме посреща до синята регистрация, иска и получава пропуск за посетител с името ми и с някаква друга информация и ме повежда към своето владение. Пресичаме широк паркинг, чиято асфалтова настилка е напечена от слънцето. Но тук няма коли; паркингът е пълен с бели товарни контейнери, поставени на ниски постаменти.

– Това са части от Голямата кутия – обяснява ми Кат. Един открит камион пристига в далечния край на паркинга, ръмжащ и съскащ. Каросерията му е боядисана в червено-зелено-синьо и в нея е натоварен един от белите контейнери.

– Те са като блокчета от ЛЕГО – продължава тя, – само че във всеки от тях има дисков обем, направо с тонове, и процесор, и всичко друго, както и връзка към вода, ток и интернет. Строим ги във Виетнам, после ги пренасяме навсякъде. Те всички се свързват автоматически, независимо къде се намират. Заедно са едно цяло, Голямата кутия.

– Която прави...?

– Всичко – казва Кат. – Всичко в „Гугъл" протича в Голямата кутия.

Посочва със загорялата си ръка към един контейнер, на който са изписани надписи с големи зелени букви. „Тук има копие на мрежата", „Всяко видео от Ютюб", „Всичките ти имейли. Имейлите на всички". Етажерките на Пенумбра вече не ми се струват толкова високи.

Широки алеи се вият из основния кампус. Има велосипедна алея и няколко гугълци профучават покрай нас на скоростни велосипеди със суперлека рамка от въглеродни нишки, но без скорости и с батерии. Има двама по-възрастни мъже със сиви бради на аеродинамични лигеради 37и висок тип със сини расти, който кара велосипед с едно колело.

– Запазих час за книжния скенер в 12:30 – казва Кат. – Да обядваме първо?

Столовата на „Гугъл" се появява пред очите ни – широк и нисък бял павилион, подреден като за градинско парти. Предната част е отворена, брезентът е повдигнат над входа и къси редици от гугълци са се проточили навън до моравата. Кат спира и присвива очи. Преценява.

– Тази – казва тя най-накрая и ме повежда към най-лявата редица. – Аз съм доста добър стратег по опашките. Но не е лесно, защото...

– Защото всички в „Гугъл" са добри стратези по опашките – предполагам аз.

– Именно. Затова понякога хората блъфират. Този тип тук например блъфира – казва тя, като сръгва закачливо мъжа пред нас с лакът. Той е висок и с пясъчноруса коса; прилича на сърфист.

– Здрасти, аз съм Фин – представя се мъжът и ми подава едрата си ръка с дълги пръсти. – Това първото ти посещение в „Гугъл" ли е?

Произнася го като „Гьо-гел", с малка пауза по средата. Точно така, мой странни европейски приятелю. Повеждам любезен разговор:

– Как е храната?