Робин Слоун - Денонощната книжарница на мистър Пенумбра

– Ей, хора – казвам аз. – Ей, приятели...

Осъзнавам, че и те са изключили звука от своята страна. Изведнъж се чувствам като истински глупак и съм сигурен, че цялото това нещо е било една ужасна идея. Смисълът на купона в апартамента на Кат е аз да разказвам забавни истории и Кат да докосва ръката ми. Това упражнение е просто виртуална игричка, напълно ненужна, и вероятно всички ми се присмиват и правят гримаси, когато камерата не е насочена към тях. Усещам, че лицето ми е почервеняло от срам. Дали го виждат? Че съм станал странно червен на екрана?

Изправям се и отстъпвам встрани от погледа на камерата. Изтощен съм. През последните два часа се бях старал много, бях направил истинско представление, осъзнавам внезапно – бил съм ухилена марионетка на една алуминиева сцена. Каква грешка.

Подпирам се на широката стъклена витрина на книжарницата и поглеждам навън през златистите високи букви. Да, шрифтът е геритзун и ми навява топли познати чувства в това самотно място. Извивката на П е красива. Дъхът ми покрива и замъглява стъклото. Дръж се нормално, казвам си аз. Просто се върни там и се дръж нормално.

– Ехо? – разнася се глас от лаптопа ми. Кат.

Заемам отново мястото си зад бюрото.

– Здрасти.

Тревър го няма. Кат е сама. Всъщност в момента е на напълно различно място.

– Това е моята стая – казва тя тихо. – Харесва ли ти?

Обзаведена е доста спартански, има само легло, бюро и един голям черен сандък. Прилича на каюта в океански лайнер. Не: на кабина в космически кораб. В ъгъла на стаята има бял пластмасов кош за пране, а около него са пръснати – за малко да ги пропусна – дузина еднакви червени тениски.

– А, това беше и моята теория – казвам аз.

– Аха – кимва Кат. – Реших, че не искам всяка сутрин да си пилея излишно мозъчни клетки – тя се прозява, – докато се чудя какво да облека.

Лаптопът се поклаща, картината се размазва и после сме вече в леглото й и главата й е подпряна на едната ръка, и виждам извивката на гърдите й. Сърцето ми внезапно почва да бие много бързо, сякаш съм там до нея, полегнал и очакващ; сякаш не седя тук, сам, сред мъждивата светлина в тази книжарница, все още обут с нелепите си индийски панталони.

– Беше много забавно – казва тя тихо, – но ми се искаше да бе дошъл наистина.

Протяга се и притваря очи като котка. Не мога да се сетя какво да кажа в момента, затова просто отпускам глава на дланите си и продължавам да гледам в камерата.

– Щеше да е приятно да си тук – прошепва тя.

После заспива. Аз съм сам в книжарницата, гледам към спящата й фигура, намираща се в другия край на града, осветена единствено от сивата светлина на лаптопа й. Скоро и той заспива и екранът угасва.

Сам в книжарницата, след края на купона, се заемам с домашното си. Направил съм своя избор: внимателно изваждам дневник номер VII (стар, но не прекалено стар) от рафта и правя снимките, които Мат иска: отдалече, отблизо, снимам с телефона си от различни ъгли, всичките показват един и същи широк плосък правоъгълник с протрита кафява подвързия. Снимам отблизо и в детайли отметката, подвързията, пожълтелите страници и дълбокия надпис NARRATIO на първата корица над символа на книжарницата, а когато Пенумбра пристига на сутринта, телефонът ми е прибран в джоба и снимките вече са изпратени на имейла на Мат. Чуваше се тихо изсвистяване, когато всяка от тях потегляше по своя виртуален път.

Оставям настоящия дневник на бюрото. Вече ще правя така. Защо да го прибираме постоянно вътре? Звучи ми като рецепта за болки в кръста, ако питате мен. С малко късмет това може да се превърне в система и да придаде лека идея за нормалност на ситуацията, зад която да се прикрия. Така правят шпионите, нали? Отиват до пекарната и всеки ден си купуват хляб – като съвсем нормални хора, – докато един ден вместо хляб поръчват уран.

ПРОИЗВОДСТВО И МОДЕЛ

През следващите няколко дни прекарвам все повече време с Кат. Виждам апартамента й с очите си, не през някакви екрани. Играем на видеоигри. Мотаем се заедно.

Целуваме се.

Една вечер се опитваме да готвим на нейната голяма печка, но по средата на процеса решаваме, че димящата зелева мътилка е провал, затова тя изважда пластмасова кутия от хладилника, пълна с пикантна кускус салата. Не намира лъжици и я поднася с черпака за сладолед.

– Ти ли си я направила? – питам аз, защото не мисля, че е тя. Съвършена е.

Кат поклаща глава.

– От работата е. Нося си храна вкъщи почти всеки ден. Безплатна е.