Робин Слоун - Денонощната книжарница на мистър Пенумбра

Лицето на Пенумбра.

Камбанката издрънчава и той влиза в книжарницата, последван от сутрешната мъгла. Езикът ми е като вързан, нямам представа как да започна. Взирам се в двама Пенумбри едновременно: единия, безмълвно лице, втренчено в мен от екрана на лаптопа ми, и другия, стареца на прага, гледащ ме усмихнато.

– Добро утро , моето момче – казва той лъчезарно. – Случи ли се нещо забележително през нощта?

За миг обмислям сериозно да затворя капака на лаптопа си и никога да не спомена за това. Но не: прекалено съм любопитен. Не мога просто да седя на бюрото си и да допусна тази мрежа от любопитни и загадъчни събития да се върти и заплита около мен. (Осъзнавам, че това описание подхожда за много дейности, но тук вероятно има особен вид магия, т.е. странност.)

– Какво имаме тук? – пита той. – Започна ли работа по сайта вече?

Обръщам лаптопа си към него, за да му покажа.

– Всъщност не.

Все още усмихващ се, той повдига очилата си под нужния ъгъл и се взира към екрана. Лицето му замръзва и после Пенумбра казва тихо:

– Основателя.

Обръща се към мен.

– Разгадал си го – допира ръка до челото си и на лицето му грейва широка усмивка. – Вече си го разгадал! Погледни го! Ето го, на екрана!

Да го погледна? Това не е ли... О. Сега, когато Пенумбра се е надвесил над лаптопа, осъзнавам, че съм направил обичайната грешка на по-младите – допуснал съм, че всички възрастни хора изглеждат по един и същ начин. Човекът на портрета на екрана наистина има носа на Пенумбра, но устата му е като тънък извит лък. Шефът Ми има широка и равна уста, създадена за смях.

– Как успя? – продължава той. Толкова е горд, сякаш съм негов внук и току-що съм спечелил надбягване или съм открил лекарство против рак. – Трябва да видя бележките ти! Метода на Ойлер 40ли използва? Или инверсията на Брито? Няма нищо срамно в това, с тяхна помощ се изясняват неяснотите в началото...

– Мистър Пенумбра – казвам победоносно, – аз сканирах един стар дневник...

После осъзнавам, че това предполагала си призная за провинението.

– Всъщност... Аз взех един стар дневник. Заех го. Временно.

Пенумбра присвива очи.

– О, знам, момчето ми – казва със спокоен тон, без никакво възмущение. Млъква. – Фалшификатът ти миришеше силно на кафе.

Добре, значи...

– Заех един дневник и го сканирахме...

Изражението му се променя и внезапно той изглежда притеснен, сякаш вместо да изцеря рака, съм го причинил.

– ... защото в „Гугъл" имат такава машина, тя е супербърза, а и „Хадуп", той просто прави всичко... Искам да кажа, хиляда компютъра – за един миг, просто така!

Щраквам с пръсти, за да подчертая думите си. Не мисля, че Пенумбра разбира изобщо за какво говоря.

– Както и да е, идеята е, че просто извлякохме данните от него. С помощта на компютрите.

Микромускулчетата по лицето на Пенумбра леко потреперват. Когато го гледам отблизо, си припомням, че е наистина много, много стар.

– „Гугъл" – издиша шумно той. Следва дълга пауза. – Колко любопитно. Изправя се. Има ужасно странно изражение на лицето – емоционалния еквивалент на 404 page not found , което се появява на екрана ти, когато компютърът ти не може да открие търсеното. Говорейки по-скоро на себе си, казва:

– Трябва да докладвам.

Чакай, да докладва ! На полицията ли? За голямата кражба на тайния кодекс?

– Мистър Пенумбра, проблем ли има? Не разбирам защо...

– О, да, знам – казва той рязко и очите му ме пронизват. – Сега разбирам. Ти си измамил – може ли така да се каже? И в резултат нямаш представа какво си постигнал.

Забивам поглед в бюрото. Да, може и така да се каже. Когато поглеждам отново към шефа си, погледът му се е смекчил.

– И все пак... си постигнал същото.

Обръща се и се запътва към етажерките с книгите от Другия списък .

– Колко любопитно.

– Кой е той? – питам аз внезапно. – Чие е това лице?

– Това е Основателя – казва Пенумбра, като прокарва нежно ръка по лавиците. – Онзи, който чака, криейки се. Той измъчва чираците си от години. Години! А ти го разкри за колко – за един месец?

Не точно.

– Само за един ден.

Пенумбра си поема шумно дъх. Очите му просветват ярко отново. Те са широко отворени и отразяват светлината от прозорците, но сияят в електриково синьо по начин, който не съм забелязвал никога преди. Ахва.

– Невероятно.

Поема си пак дъх още по-дълбоко. Изглежда едновременно потресен и въодушевен; всъщност изглежда леко налудничаво.

– Имам работа за вършене – казва той. – Трябва да планирам някои неща. Прибирай се у дома, момчето ми.