Робин Слоун - Денонощната книжарница на мистър Пенумбра

Пред мен, нагоре по стълбището, се чува остро щракане и скърцане и после по стъпалата се очертава квадрат от светлина. Сянката на моята плячка минава през него и после вратата се затваря и настава мрак. Роузмари Лапен си е у дома.

Стигам до площадката и присядам на стъпалото, за да успокоя дишането си. Тази дама явно е доста издръжлива. Може би е лека и костите й са като на птица. Може би има някаква способност да не ходи, а да се носи над повърхността. Поглеждам назад по пътя, по който дойдохме, и през дантелата от черни клони виждам светлините на града далече под нас.

Отвътре се дочува потракване на чинии и съдове. Потропвам по вратата на мис Лапен. Настава дълга подозрителна тишина.

– Мис Лапен? – провиквам се аз. – Клей е, от... от книжарницата. Само искам да ви питам за нещо.

А може би за всичко. Тишината продължава.

– Мис Лапен?

Сянка запълва светлия процеп под вратата. Застива за миг... после ключалката щрака и мис Лапен надзърта иззад вратата.

– О, здравей – казва тя, усмихвайки се мило.

Домът й е като дупка на някой хобит библиофил – тясно пространство с нисък таван, отрупано с книги. Жилището е малко, но не е неудобно; мирише на канела и малко на марихуана. Има кресло с висока облегалка, поставено с лице пред малка камина.

Лапен не сяда в креслото. Тя се пъха в ъгъла на кухничката си – малка ниша като в кораб, и застава възможно най-далече от мен, макар да е в същата стая. Мисля, че стига да можеше, щеше да се покатери до високия прозорец и да изскочи оттам.

– Мис Лапен – казвам аз, – трябва да се свържа с мистър Пенумбра.

– Ще пийнеш ли чай? – казва тя. – Да, малко чай и после ще поемеш по пътя си.

Засуетява се около тежкия месингов чайник.

– Предполагам, че за вас, младите, нощите са доста тежки. На много места има да ходите, с много хора трябва да се видите...

– Всъщност аз би трябвало да съм на работа.

Ръцете й потреперват над печката.

– Разбира се, но не се бойте, намира се работа за младите...

– Не си търся друга работа! – извиквам, а после добавям по-внимателно: – Мис Лапен, наистина... Просто трябва да се свържа с мистър Пенумбра.

Тя се умълчава, но само за малко.

– Има толкова много професии. Можеш да станеш пекар, препаратор на животни, капитан на ферибот...

После се обръща и мисля, че за първи път поглежда право към мен. Очите й са сиво-зелени.

– Мистър Пенумбра замина.

– А кога ще се върне?

Лапен не казва нищо, просто ме поглежда, после бавно се обръща към чайника, който е започнал да се тресе и да съска на малката й печка. Ужасяваща смесица от любопитство и страх нахлува в мозъка ми. Време е за разтърсване. Изваждам лаптопа си, който вероятно е най-върховната технология, преминавала някога прага на мис Лапен, и го поставям върху купчината дебели книги, които разпознавам – всичките са от Другия списък . Лъскавият „Макбук" прилича на безпомощен извънземен, опитващ се да се слее с праволинейните представители на човешката цивилизация. Отварям го – вътрешностите на блестящия извънземен лъсват издайнически! – и пускам визуализацията, докато Лапен прекосява стаята с две чаши, поставени в чинийки.

Когато погледът й се спира на екрана и тя разпознава книжарницата в нейния триизмерен образ, поставя с трясък чинийките на масичката. Пляска с високо вдигнати ръце, навежда се над лаптопа и се вглежда в екрана, докато лицето в рамка добива по-ясни очертания. Изписква високо:

– Намерил си го!

Лапен развива руло тънка, почти прозрачна хартия и го разпъва на вече разчистената от книги маса. Сега е мой ред да ахна: на листа със сив молив е очертана книжарницата и на рисунката също се вижда мрежата от линии, свързващи рафтовете. Но образът не е завършен; всъщност едва е започнат.

Виждат се извивката на брадичката и част от носа, но нищо друго. Тези очертания, тъмни и уверени, са обградени от следи на гума, разкриващи пластовете история на призрачните линии, които са били рисувани и изтривани множество пъти.

От колко ли време, питам се аз, мис Лапен работи по това?

Лицето й ми казва отговора. Бузите й потреперват, имам чувството, че всеки миг ще се разплаче.

– Ето защо... – казва тя, поглеждайки отново към лаптопа ми. – Ето защо мистър Пенумбра е заминал. О, какво си направил? Как го направи?

– Компютри – казвам й аз. – Големи.

Лапен изпъшква и най-накрая се отпуска в креслото си.

– Това е ужасно. След цялата тази работа...

– Мис Лапен – казвам аз, – по какво работите? За какво е всичко това?