Робин Слоун - Денонощната книжарница на мистър Пенумбра

– Ти можеш ли да ръководиш книжарницата?

– Чакайте малко – казвам аз. – Той не е мъртъв. Просто е... Нали казахте, че е заминал за някаква библиотека?

Изражението на Тиндъл подсказва друга история.

– Той няма да се върне – казва старецът, поклащайки глава.

– Няма да се върне, няма да се върне.

Онази смесица – но вече страхът бе в по-голяма степен в сравнение с любопитството, плъзва към стомаха ми. Чувството е лошо.

– Чух го от Имберт, а той го е чул от Монсеф. Корвина е ядосан. Пенумбра ще бъде изгорен. Изгорен! Това е краят за мен! Краят и за теб! – размахва той пръст към Роузмари Лапен.

Сега бузите й треперят. Аз не разбирам нищо.

– Мистър Тиндъл, какво имате предвид с това, че мистър Пенумбра ще бъде изгорен !

– Не човекът, а книгата – неговата книга. А това е също толкова ужасно, даже повече. По-добре да изгори плътта, отколкото страниците. Те ще изгорят книгата му – както са направили със Сондерс, Мофат и дон Алехандро, все врагове на Свещената матрица . За него, за Гленко, е било най-лошо – той е имал дузина чираци! Всички били изоставени, изгубени.

Поглежда ме с влажните си отчаяни очи и изстрелва отново:

– А аз почти съм приключил!

Наистина съм се забъркал в някаква секта.

– Мистър Тиндъл – казвам със спокоен глас, – къде е той? Къде е тази библиотека?

Тиндъл разтърсва глава.

– Не знам. Аз съм просто чирак. Сега никога няма, никога няма... Освен ако...

Вдига глава. В очите му светва искрицата на надеждата и той ме пита отново:

– Можеш ли да ръководиш книжарницата?

Не мога да ръководя книжарницата, но мога да я използвам. Благодарение на Тиндъл знам, че Пенумбра има проблем и че вината за това е моя. Не разбирам как и защо, но безспорно действията ми са накарали Пенумбра да замине и сега вече истински се тревожа за него. Струва ми се, че тази секта е създадена специално за да привлича стари хора, обсебени от книгите – сциентология за образовани старци. Ако е вярно, Пенумбра е хванат сериозно в мрежите й. Затова край с безцелното мотае – не и безполезните догадки: смятам да претърся книжарницата, за да открия отговорите, които са ми нужни.

Но първо трябва да вляза вътре.

На другия ден, по обяд, стоя на „Бродуей", зъзна и оглеждам замислено стъклената витрина, когато внезапно Оливър Гроун застава зад мен. Божичко, за такъв едър мъж е много тих!

– Какво става тук? – пита той.

Оглеждам го предпазливо. А ако Оливър вече е въвлечен в тази секта?

– Защо стоиш тук? — продължава той. – Студено е.

Не. Той е като мен – външен. Но може би е външен с ключ.

Оливър поклаща глава.

– Вратата никога не е била заключена. Просто влизам и заемам мястото на мистър Пенумбра, нали знаеш?

Точно така, а аз заемам неговото. Но сега Пенумбра го няма.

– В безизходица сме.

– Добре тогава. Ще пробваме през аварийния изход.

Двайсет минути по-късно с Оливър вече използваме мускулите си, заякнали сред сенчестите етажерки на Пенумбра. Сдобили сме се с подвижна стълба от железарския магазин на пет пресечки от нас и сега сме я поставили в тясната уличка между книжарницата и стриптийз клуба.

Един кльощав барман от „Плячката" също е тук, седнал е на обърната пластмасова кофа и пуши цигара. Поглежда ни веднъж, после отново забива очи в телефона си. Май играе на „Фрут Нинджа".

Оливър се качва първи, докато аз държа стълбата, а после се покатервам след него. Това е чужда територия. Някак абстрактно винаги съм знаел, че тази уличка съществува и на нея е аварийният изход на книжарницата, но все още не разбирам къде точно изходът се свързва с магазина. Никога не съм посещавал задната част на книжарницата. Зад осветената предна част и тъмните владения на Другия списък се намира стаичката за почивка с малка маса и малка тоалетна, а зад нея е вратата с надпис, забраняващ влизането, която води към личния офис на Пенумбра. Приемам сериозно забраните, пазещи личното пространство, също както се отнасям сериозно и към правило номер две (за неприкосновеността на книгите от Другия списък ) – е, или поне се отнасях, докато Мат не се намеси.

– Да, вратата води към подвижната стълба – казва Оливър.

– Вдигната е.

И двамата стоим на стълбата на аварийния изход, която издава силно металическо скърцане, когато някой от нас се накланя и променя тежестта си.

Има широк стъклен прозорец, определено стар, с надраскана и покрита с много дупки дървена рамка. Дърпам дръжката, но той не поддава. Оливър се навежда, изръмжава тихо и някак достолепно, подобаващо за един докторант, бута и прозорецът се отваря рязко със силно скърцане. Поглеждам към бармана в уличката. Той ни пренебрегва с маниера на човек, на когото това е част от работните му задължения. Промушваме се през прозореца и се озоваваме на втория етаж в тъмния кабинет на Пенумбра.