Робин Слоун - Денонощната книжарница на мистър Пенумбра

– Не беше лека работа – казва тя. – Това е голяма книга.

Освен това почеркът на предшествениците ми е бил почти толкова грозен, колкото е и моят. Но Кат има план.

– На компютъра ми ще му е нужна цялата нощ, за да обработи тези страници – казва тя. – Но ние сме нетърпеливи, нали?

Кат пише със скоростта на светлината, задава дълги команди, които не разбирам. Но да, определено сме нетърпеливи.

– Затова ще накараме стотици машини да вършат работата. Ще използваме „Хадуп".

– „Хадуп"?

– Всички го използват. „Гугъл", „Фейсбук", ЦРУ Това е софтуер – той разбива голямата задача на множество малки парченца и ги разпределя на различни компютри по едно и също време.

„Хадуп"! Харесва ми как звучи. Кат Потенте, с теб ще имаме син и ще го наречем Хадуп, и той ще бъде велик воин и крал!

Тя се протяга напред и се подпира с длани на бюрото.

– Това ми харесва.

Очите й са заковани в екрана, където разцъфва някаква диаграма: схематично цвете с трепкащ център и дузина, не, стотици венчелистчета. Расте бързо, като се преобразява от маргаритка в глухарче и после в гигантски слънчоглед.

– Хиляда компютъра правят в момента точно това, което искам. Умът ми не е само тук – тя потупва челото си, – а и там. Харесва ми това чувство...

Премества се към мен. Изведнъж усещам миризмата й много силно; косата й, наскоро измита с ароматен шампоан, докосва лицето ми. Ухото й се подава леко, кръгло и розово, а гърбът й е силен от катеренето по стената за катерене в „Гугъл". Плъзгам пръстите си по лопатките й, по закопчалката на сутиена й. Тя се размърдва отново, залюлява се леко. Издърпвам тениската й нагоре и буквите се намачкват и се отразяват на екрана на лаптопа: Бам!

След известно време лаптопът на Кат издрънчава тихо. Тя се отдръпва от мен, скача от леглото и прикляква отново на черния стол пред бюрото. Така превита, отпуснала се на пети, с извит на фона на екрана гръб, прилича на гаргойл. Красив гол женски гаргойл.

– Получи се – казва тя. Обръща се към мен сияеща, косата обгражда лицето й, тъмна и рошава. Ухилва се широко. – Получи се!

Вече минава полунощ и аз съм в книжарницата. Истинският дневник е отново на сигурно място на рафта. Репликата е в чантата ми. Всичко мина точно според плана. Напрегнат съм, но се чувствам добре и съм готов да визуализирам. Извадих сканираните данни от Голямата кутия; отне ми по-малко от минута. Всички малки чертички, които някой някога е драскал в този дневник, са вече в лаптопа ми, идеално обработени.

Сега, компютре, трябва да се подчиниш на моята повеля!

Това е от тези неща, които никога не се получават идеално от първия път. Вкарвам суровия текст в програмата за визуализацията и изглежда като че ли Джаксън Полък 39се е добрал до прототипа ми. Навсякъде има петна от данни – розови, зелени и жълти капчици, крещящи цветове като в аркадните игри.

Първото, което правя, е да променя палитрата. Земни тонове, моля.

Сега: имам си работа с прекалено много информация. Искам само да виждам кой какво е заемал. Анализът на Кат е бил достатъчно интелигентен, за да тагне имената на хората, заглавията на книгите и времето на заемане в текста, и визуализацията знае как да ги разпредели, така че аз свързвам данните към дисплея и виждам нещо познато: множество цветни светлинки плъзват по лавиците като пчелен рояк, всяка една представляваща отделен клиент. Това обаче са клиенти отпреди години.

На пръв поглед не е кой знае какво – просто цветна какофония, движеща се из книгите от Другия списък . После инстинктивно свързвам точките, така че вече не се вижда хаотичен рояк, а купища съзвездия. Всеки клиент е оставил следа, зигзагообразна пияна пътека из рафтовете. Най-миниатюрното съзвездие, оцветено в червено, образува малко Z, само четири точки с данни. Най-голямото, в тъмнозелено, се извива из цялата книжарница в дълъг назъбен овал.

Все още не е кой знае какво. Побутвам малко триизмерния образ на книжарницата с тракпада и я карам да се завърти около осите си. Ставам, за да се разтъпча. От другата страна на бюрото виждам копията на Дашиъл Хамет, недокосвани от никого, откакто ги забелязах за първи път в книжарницата. Това е тъжно. Все пак, хайде: лавици, пълни с глупости, привличат цялото внимание, докато „Малтийският сокол" събира прах? Даже е повече от тъжно. Тъпо е. Трябва да започна да си търся нова работа. Това място ще ме побърка.

Когато се връщам на бюрото си, книжарницата още се върти, обикаля като въртележка... и е станало нещо странно. Веднъж на всяко завъртане тъмнозеленото съзвездие застава на фокус. Само за миг се образува картина... И това не е възможно. Поставям ръка на тракпада, забавям модела, докато спре, и после го пускам отново в движение. Тъмнозеленото съзвездие оформя ясна картина. Другите съзвездия също се наместват. Никое от тях не е така завършено като тъмнозеленото, но всички следват извивката на брадичката, на очните кухини. Когато моделът е изправен, сякаш се взирам в книжарницата от входната врата – много близко до мястото, където седя в момента, – и съзвездията оживяват. Те образуват лице.