Исабель Альенде - Къщата на духовете

Изчакаха да дойде неделя. Хайме им определи среща в амбулаторията в Бедняшкия квартал, където стажуваше като студент. Ключът беше у него, тъй като винаги си отиваше последен, та влезе без затруднения, но се чувстваше като крадец, защото, ако станеше нужда, нямаше да може да обясни какво прави там по тази късна доба. От три дена изучаваше старателно всяка подробност от операцията, която му предстоеше да извърши. Можеше да повтори всяка дума от учебника — точно както си беше поред, но това не му вдъхваше повече увереност. Трепереше, стараеше се да не мисли за агонизиращите жени, които беше виждал да вкарват в отделението за спешни случаи на болницата, за ония, на които бе помагал да прескочат трапа в същия този кабинет, и за другите, които бяха издъхнали с мъртвешки бледи лица на същите тези легла, с рукнала между бедрата им река от кръв, и науката не можеше да стори нищо, за да попречи животът им да изтече през този отворен кран. Познаваше тази драма съвсем отблизо, но никога дотогава не му се беше налагало да поставя на изпитание собствената си съвест, за да помогне на една отчаяна жена. Още повече, че сега тази жена беше Аманда. Запали лампите, облече си бялата лекарска престилка и докато приготвяше инструментите, преговаряше на глас всяка подробност, която бе запаметил. Искаше му се да настъпи някакво страхотно бедствие, някакъв катаклизъм, който да разтърси планетата из основи, за да не трябва той да върши онова, което му предстоеше да извърши. Ала до уречения час не се случи нищо.

През това време Николас отиде да вземе Аманда със старата „Ковадонга“, която едва креташе като спънат кон с разнебитените си чаркове сред облак черен дим от изгоряло масло, но още им вършеше работа, когато нямаше накъде. Аманда го чакаше, седнала на единствения стол в стаята, държеше за ръката Мигел и двамата бяха потънали в някаква душевна симбиоза, от която Николас, както винаги, се почувства изключен. Момичето изглеждаше бледо и посърнало — от нерви, от неразположение, от преживените през последните седмици тревоги и страхове. Във всеки случай тя се държеше по-спокойно от Николас, който говореше едно през друго, не можеше да се свърти на едно място и се мъчеше да я ободри, като се преструваше на весел и пускаше неуместни и безсмислени шеги. Беше й занесъл подарък — стар пръстен с гранати и брилянти, който бе задигнал от стаята на майка си. Надяваше се, че тя никога не ще открие липсата му и че дори да го види на ръката на Аманда, за нищо на света няма да си го познае — Клара не се вглеждаше в тия неща. Аманда му го върна кротко.

— Виждаш ли, Николас, какво си дете — каза тя, без да се усмихва.

Когато тръгнаха да излизат, малкият Мигел се наметна с едно пончо и се вкопчи в ръката на сестра си. Николас трябваше да приложи отначало обаянието си, а после и груба сила, за да го остави в ръцете на съдържателката на пансиона, която през последните дни бе окончателно пленена от мнимия братовчед на своята наемателка и в разрез със собствените си правила бе приела да гледа детето тази нощ.

През целия път мълчаха, всеки погълнат от собствените си страхове. Николас възприемаше враждебността на Аманда като някаква прилепчива болест, която сякаш се бе настанила помежду им. През последните дни у нея бе назряла мисълта, че може да умре, но от смъртта се боеше по-малко, отколкото от болката и унижението, които трябваше да понесе тази вечер. Той караше „Ковадонга“ през непозната част на града, през тесни и тъмни улички, където сметта се трупаше на купчини до високите стени на фабриките, сред гора от комини, през които не проникваше небесната синева. Бездомните кучета душеха нечистотиите, а просяците, увили се във вестници, спяха във входовете на къщите. Значи това била сцената, на която всеки ден се изявява брат ми, слиса се той.

Хайме ги чакаше на вратата на амбулаторията. От бялата престилка и от обзелото го притеснение изглеждаше много по-възрастен. Поведе ги през лабиринт от ледени коридори до кабинета, който бе подготвил. По пътя гледаше да залисва Аманда, за да не вижда цялата грозота наоколо, да не забелязва банките с пожълтели кърпи, очакващи понеделнишката пералня, надрасканите по стените мръсни думи, откъртените плочки и ръждясалите тръби, които капеха неуморно. На вратата на манипулационната Аманда се стъписа ужасена — видяла бе инструментите и гинекологическия стол и онова, което дотогава изглеждаше само като отвлечена представа и кокетиране с възможността да умре, в този миг доби форма. Николас беше прежълтял, но Хайме ги прихвана под ръка и ги накара да влязат.