Исабель Альенде - Къщата на духовете

— Недей гледа, Аманда! Ще те приспя и няма да усетиш нищо — каза й той.

Никога не беше поставял упойка и не беше участвал в операция. Като студент бе вършил само административната работа, водеше статистики, попълваше формуляри и помагаше я превръзка да се направи, я рана да се зашие, изобщо опитът му се свеждаше до дребни манипулации. Беше по-изплашен и от Аманда, ала се помъчи да си придаде самонадеян вид и да изглежда небрежно отпуснат, както бе виждал да се държат лекарите, за да й внуши, че цялата тая работа за него е чиста рутина. Реши да й спести срама от събличането, а на себе си — вълнението да я види гола, и й помогна да легне облечена на гинекологическия стол. Докато се миеше и показваше на Николас как и той да свърши това, се мъчеше да я залисва с историята за испанския призрак, който се бил появил на Клара при един петъчен сеанс и й бил пошушнал, че в основите на къщата имало скрито съкровище. Разказваше й и за семейството си — за няколкото поколения побъркани чудаци, на които дори и привиденията са се надсмивали. Но Аманда не го слушаше, беше бледа като саван и зъбите й тракаха.

— За какво са тия ремъци? Не искам да ме връзваш! — потръпна тя.

— Няма да те връзвам. Николас ще ти даде етера. Дишай спокойно и не се бой. Като се събудиш, ще сме свършили — усмихна се с очи Хайме над маската си.

Николас поднесе етера към лицето на девойката и последното, което тя видя, преди да потъне в мрак, бе Хайме, който я гледаше с любов, ала тя помисля, че сънува. Николас й свали дрехите и я привърза към гинекологическия стол със съзнанието, че това, което върши, е по-лошо от изнасилване, докато брат му чакаше с надянати ръкавици и се мъчеше да не вижда в нея жената, която заемаше всичките му мисли, а само едно тяло — тяло като всички други, които минаваха с вик на болка всеки ден през същия този стол. Започна да работи бавно и внимателно, повтаряше си какво трябва да направи, мънкаше си под носа научения наизуст текст от учебника, по очите му се стичаше пот, следеше дишането на девойката, цвета на кожата й, пулса й, за да знае дали да направи знак на брат си да й даде още етер, когато тя простенваше, молеше се да не възникне някакво усложнение, докато рови дълбоко в най-съкровената част на тялото й, и през цялото време не преставаше да проклина мислено брат си, защото ако това дете беше не на Николас, а негово, щеше да се роди живо и здраво, вместо да замине на парчета през отводния канал на тая загубена амбулатория, той би го взел на ръце, би го люлял и закрилял, вместо да го вади от гнездото му, да го изгребва като с лъжица. След двайсет и пет минути приключи и накара Николас да му помогне да я сложат да легне удобно, докато премине действието на етера, ала видя, че брат му се е опрял на стената, клати се като пиян и ужасно му се повдига.

— Идиот! — изръмжа Хайме. — Върви в клозета и като си изповърнеш вината, иди в чакалнята, че имаме да вършим още много неща.

Николас излезе кандилкайки се, а Хайме си свали ръкавиците и маската и отново се зае за работа — откопча коланите на Аманда, облече я внимателно, скри окървавените останки от делото си и махна от погледа й своите инструменти за мъчение. После я вдигна на ръце, вкусвайки насладата на този миг, в който можеше да я притисне до гърдите си, и я занесе на легло с постлани от него чисти чаршафи — повече от полагащото се на жените, които идваха да молят за помощ в амбулаторията. Зави я и седна до нея. За първи път в живота си можеше да я гледа колкото си иска. Беше по-дребна и нежна, отколкото изглеждаше, когато ходеше навсякъде дегизирана като врачка и дрънчеше с мънистата си. Както винаги бе подозирал, в слабото й тяло костите едва се отгатваха сред малките хълмове и равните котловини на женствеността й. Без скандално дългата си коса и очите си на сфинкс тя изглеждаше петнайсетгодишна. Заради уязвимостта й Хайме я пожела по-силно, отколкото заради всичко друго, което властно го бе привличало у нея по-рано. Чувстваше се дваж по-едър и тежък от нея и хиляди пъти по-силен, но съзнаваше, че е предварително обречен на поражение поради собствената си нежност и копнежа си да я закриля. Прокле непреодолимата си сантименталност и се помъчи да види в нея любовницата на брат си, на която току-що бе направил аборт, ала тутакси проумя, че е безполезно да се опитва, и се отдаде на насладата и на страданието да я обича. Погали прозрачните й ръце, тънките й пръсти, раковините на ушите й, врата й, чу недоловимия ромол на живота във вените й. Доближи уста до устните й, вдъхна жадно мириса на упойката, ала не посмя да ги докосне.