Исабель Альенде - Къщата на духовете

Междувременно Естебан Труеба бе отпътувал за Съединените щати. Беше му дошло до гуша от болката в костите и от онази загадъчна болест, която само той забелязваше, и реши да се прегледа при чуждестранни лекари, защото бе стигнал до прибързаното заключение, че местните, латиноамерикански доктори са до един мошеници и празнодумци и че се доближават по-скоро до жреца — магьосник у туземците, отколкото до учения. Смаляваше се толкова бавно и неусетно, че никой друг не беше обърнал внимание. Трябваше да си купува един номер по-малки обувки, трябваше да си носи панталоните да му ги скъсяват, а ризите — да им слагат басти на ръкавите. Един ден си сложи широкополата шапка, за която не се бе сещал цялото лято, и видя, че му прихлупва напълно ушите, от което заключи с ужас, че ако се свива обемът на мозъка му, то навярно му намаляват и мислите. Американските лекари му измериха тялото, претеглиха му чарковете един по един, разпитваха го на английски, инжектираха му някакви течности с една игла, изтеглиха му ги с друга, направиха му снимки, обърнаха го наопаки като ръкавица и дори му навряха лампа в задника. Накрая заключиха, че всичко това са негови измишльотини. Че само си е втълпил, че се свива. Че винаги си е бил същият на ръст и сигурно е сънувал, че някога е бил висок метър и осемдесет и е носил обувки четирийсет и втори номер. В крайна сметка на Естебан Труеба му омръзна и се върна в родината си, твърдо решил да не обръща внимание на въпроса с ръста, тъй като всички политици в историята са били дребни — от Наполеон до Хитлер. Като се прибра у дома, видя, че Мигел играе в градината, а Аманда — отслабнала и с торбички под очите, без огърлици и гривни, седи с Хайме на терасата. Не зададе никакви въпроси — свикнал бе да вижда чужди хора, не от семейството, да живеят под собствения му покрив.

Този период щеше да потъне завинаги в бъркотията на остарелите, избледнели от времето спомени, ако не бяха писмата, които си изпращаха Клара и Бланка. Тяхната оживена кореспонденция запази събитията, избави ги от мъглявината на недоказуемостта. Още от първото писмо, което получи от дъщеря си след сватбата й, Клара успя да предугади, че раздялата й с Бланка няма да е задълго. Без да казва на никого, тя подреди една от най-слънчевите и просторни стаи в къщата, та да е готова за нея. Там сложи бронзовото легло, в което бе отгледала трите си деца.

Бланка никога не съумя да обясни на майка си причините, поради които бе приела да се омъжи, защото и тя самата не ги знаеше. По-късно, вече зряла жена, като подлагаше на преценка миналото, тя стигна до заключение, че главната причина е бил нейният страх от баща й. Още като пеленаче бе познала необузданата сила на неговия гняв и бе свикнала да му се подчинява. Все пак, за да се реши, в крайна сметка си казаха думата нейната бременност и вестта, че Педро Трети е мъртъв. Но от мига, в който прие да се омъжи за Жан дьо Сатани, тя се зарече никога да не легне със съпруга си. Щеше да измисля всякакви доводи, за да отлага консумирането на брака, отначало — да изтъква като предлог присъщите на състоянието си признаци на неразположение, а после щеше да потърси други. Беше уверена, че ще й бъде далеч по-лесно да върти на пръста си съпруг като графа, който носеше обувки от шевро, лакираше си ноктите и беше готов да се свърже с жена, забременяла от друг, отколкото да се опълчи срещу баща като Естебан Труеба. От двете злини избра онази, която й се стори по-малка. Даде си сметка, че между баща й и френския граф съществува някаква уговорка като между търговци и че там тя е безгласна буква. Срещу фамилно име за внука си Труеба даде на Жан дьо Сатини тлъста зестра и обещанието, че един ден ще получи наследство. Бланка склони да я включат в сделката, пък и кой ли я питаше де, но нямаше намерение да дарява съпруга си нито с любов, нито с интимност — тя продължаваше да обича Педро Трети Гарсия. Обичаше го по-скоро по силата на навика, отколкото с надежда, че някога ще го види пак.

Бланка и новоизлюпеният й съпруг прекараха първата си брачна нощ в апартамента за младоженци в най-хубавия столичен хотел. Труеба нареди да го изпълнят целия с цветя — с това един вид искаше прошка от дъщеря си за броеницата от грубости, на които я бе подлагал през последните месеци. За нейна изненада не й се наложи да се преструва, че има главоболие — щом останаха сами, Жан заряза ролята на младоженец, който й лепеше целувчици по врата и избираше най-хубавите скариди, за да й ги поднася в устата, май забрави напълно маниерите си на съблазнител от нямото кино и се превърна в онзи брат, какъвто бе за нея при разходките им, когато двамата излизаха из полето с фотоапарата и с книгите на френски и присядаха да закусят на тревата. Жан влезе в банята и толкова се забави, че когато отново се появи в стаята, Бланка беше позадрямала. Помисли, че сънува, като видя, че мъжът й си е сменил сватбения костюм с черна копринена пижама и кадифен халат в помпейски стил беше си сложил мрежичка, за да придържа безупречно накъдрената си прическа, и ухаеше силно на английски одеколон. Изобщо нямаше вид на мъж, обзет от любовно нетърпение. Седна до нея в леглото и я погали по бузата със същия леко насмешлив жест, който тя помнеше отпреди, и сетне се захвана да обяснява на зализания си испански с гъгниви „ръ“-та, че не изпитвал ни най-малко влечение към брачен живот, тъй като бил влюбен само в изкуствата, в литературата и в любопитните научни явления и факти, и следователно не възнамерявал да й додява, като изисква от нея да изпълнява съпружеските си задължения, така че могат да съжителстват, без да се въргалят в кревата като не знам какви си, да живеят в пълна хармония и като добре възпитани хора. Бланка си отдъхна, хвърли му се на врата и го целуна по двете бузи.