Исабель Альенде - Къщата на духовете

Аманда бавно започна да идва на себе си. Отначало усети хлад, след това гадене и тя се запревива надве. Хайме се зае да я утешава — говори й на онзи таен език, който пазеше за животните и за най-малките деца в болницата за бедни, докато тя лека-полека се успокои. Разплака се и той продължи да я гали. Умълчаха се — нея я гнетеше дрямката, гаденето, мъката и болката, която започваше да стиска в клещи корема й, а той копнееше тази нощ никога да не свършва.

— Мислиш ли, че ще мога да имам деца? — попита тя най-сетне.

— Предполагам, че ще можеш — отвърна той. — Но им потърси баща с чувство за отговорност.

Двамата се усмихнаха — беше им станало по-леко. Аманда потърси в смуглото лице на Хайме, наведено толкова близо до нейното, някаква прилика с лицето на Николас, ала не успя да открие никаква. За първи път в чергарското си съществуване се почувствува закриляна и в безопасност, въздъхна облекчено и забрави заобикалящата я грозота, стените с олющена мазилка, студените металически шкафове, страховитите инструменти, мириса на карбол, а също и тази стържеща болка, която се беше загнездила във вътрешностите й.

— Моля те, легни до мене и ме прегърни — каза тя.

Той се изтегна срамежливо в тясното легло и я обгърна с две ръце. Гледаше да не мърда, за да не я притеснява и за да не падне. Държеше се непохватно нежно като човек, който никога не е бил обичан и по липса на опит трябва да импровизира. Аманда затвори очи и се усмихна. Двамата лежаха така, дишайки един до друг в пълен покой, като брат и сестра, докато започна да се развиделява и светлината от прозореца стана по-силна от лампата. Тогава Хайме й помогна да се изправи на крака, облече й палтото и я заведе под ръка до чакалнята, където Николас бе заспал на един стол.

— Събуди се! Ще я заведем у нас — майка ми ще я погледа. По-добре няколко дена да не я оставяме сама — каза Хайме.

— Знаех, че можем да разчитаме на тебе, братко — развълнувано поблагодари Николас.

— Не го направих заради тебе, нещастнико, а заради нея — изръмжа Хайме и му обърна гръб.

В голямата къща на ъгъла Клара им отвори, без да задава въпроси, или може би ги беше задала направо на картите или на духовете. Наложи се да я събудят, защото едва се разсъмваше и още никой не беше станал.

— Мамо, помогни на Аманда — помоли Хайме с увереност, която черпеше от дългото им съучастничество в подобни работи. — Болна е и ще остане тук няколко дена.

— Ами Мигелито? — попита Аманда.

— Аз ще отида да го взема — каза Николас и излезе.

Приготвиха една от стаите за гости и Аманда си легна. Хайме й премери температурата и каза, че трябва да почива. Понечи да си излезе, но се спря нерешително на прага. Точно тогава Клара се върна. Носеше табличка с кафе за тримата.

— Предполагам, че ти дължим обяснение, мамо — смотолеви Хайме.

— Не, сине — приветливо отвърна Клара. — Ако е грях, предпочитам да не ми го разказвате. А щом Аманда ни е дошла на крака, тъкмо ще я поглезим малко, че като я гледам каква е светнала, май никак няма да й е излишно.

И излезе. Синът й я последва. Като гледаше как майка му върви по коридора боса, с разпусната на гърба коса, загърната в белия си пеньоар, Хайме забеляза, че не е висока и силна, каквато я беше виждал в детството си. Протегна ръка и я хвана за рамото. Тя възви глава, усмихна се и Хайме я прегърна поривисто, притисна я до гърдите си, ожули й челото с брадичката си, където ужасната му четина отново плачеше за бръснач. Даряваше й спонтанна ласка за първи път от онова време, когато той беше увиснало по необходимост на гърдите й бебе, и Клара се слиса, като осъзна колко голям е синът й — с гръден кош на щангист и с ръчища като чукове, които я стискаха със застрашителна сила и й вземаха дъха. Развълнувана и щастлива, тя се питаше как е възможно това космато мъжище, силно като мечка и невинно като послушница, да е било някога в нейния корем, при това в компанията на още един като него.

Следващите дни Аманда вдигна температура. Изплашен, Хайме я наглеждаше по всяко време и й даваше сулфамиди. Клара се грижеше за нея. Не й убягна от вниманието, че Николас пита дискретно за Аманда, ала изобщо не си прави устата да я навести. Виж, Хайме се затваряше с девойката, носеше й за прочит най-любимите си книги, ходеше като завеян, говореше несвързани неща, застояваше се из къщи, както никога по-рано, и дори стигна дотам, че в четвъртък забрави за събранието на социалистите.

Ето как Аманда стана член на семейството за известно време и ето защо пък Мигелито, поради особено стечение на обстоятелствата, скрит в гардероба, видя как Алба се роди в къщата на Труеба и завинаги запомни величественото и ужасно зрелище — как бебето се появи на бял свят обвито в кървава слуз, сред писъците на майката и врявата на жените, които се суетяха наоколо й.