Исабель Альенде - Къщата на духовете

Хайме продължаваше да приема вятърничавите развлечения на Николас като лична обида — не можеше да гледа как брат му си прахосва времето и силите в пътешествия с балони и в кланета на пилета, когато в Бедняшкия квартал имаше да се върши толкова работа. Но вече не се и опитваше да го замъкне в болницата, за да види страданието отблизо, та дано хорското тегло трогне сърцето му на прелетна птица. Престана да го кани й на сбирките със социалистите у Педро Трети Гарсия, на най-крайната улица в работническото предградие, където си правеха събрания всеки четвъртък под зоркото око на полицията. Николас му се подиграваше, задето се е загрижил толкова за обществото, и се мъчеше да му втълпи, че само глупак, дето се мисли призван за апостол, ще тръгне да търси със свещ нещастието и грозотата по света. Сега обаче Хайме виждаше, че брат му се е изправил насреща му и го гледа гузно и умоляващо. Позната картинка — така гледаше винаги, когато искаше да го разчувства.

— Аманда е бременна — каза Николас без предисловия.

Наложи се да го повтори, защото Хайме застина в обичайната си намусена поза и външно с нищо не показа, че го е чул. Отвътре обаче го давеше разочарование. Безгласно зовеше Аманда, името й му звучеше така нежно, че той се вкопчваше за него като удавник за сламка, за да не загуби самообладание. Толкова потребно му беше да подхранва своята илюзия, че бе успял да си самовнуши, че Аманда поддържа с Николас някаква едва ли не детинска любовна връзка, че отношенията им се свеждат до невинни разходки с хванати ръце, до мъдрувания около бутилка пелин, до няколкото мимолетни целувки, на които той бе станал неволен свидетел.

Беше отхвърлял в себе си мъчителната истина, срещу която сега трябваше да застане лице с лице.

— Не ми обяснявай как и какво. Изобщо не ми влиза в работата — отвърна той, когато най-после успя да проговори.

Николас подви колене, седна до леглото и захлупи глава в шепите си.

— Трябва да й помогнеш, за бога! — умолително каза той.

Хайме затвори очи и задиша тежко. Мъчеше се да овладее тези безумни чувства, които го подтикваха да убие брат си, да хукне да се ожени самият той за Аманда, да плаче от безсилие и разочарование. Пазеше в паметта си образа на девойката такава, каквато си я представяше всеки път, когато го връхлиташе сразяващият порив на любовната мъка. Виждаше я да влиза и да излиза от къщата като полъх свеж въздух, съзираше я как води братчето си за ръка, чуваше смеха й на терасата, усещаше едва доловимия и нежен дъх на кожата и на косата й, когато минаваше покрай него под жаркото обедно слънце. Виждаше я такава, каквато си я представяше в часовете на нега, когато чезнеше по нея. И най-вече изплуваше в съзнанието му онзи единствен отчетлив миг, когато Аманда влезе в спалнята му и двамата останаха сами в съкровения мир на неговото светилище. Той се бе изтегнал в кревата и четеше, когато тя нахълта, без да чука, изпълни тунела с пърхането на дългата си коса и с извивките на ръцете си, най-безцеремонно заопипва книгите и дори се осмели да ги вади от свещените им полици, духаше ги от праха без каквото и да е страхопочитание, после ги хвърляше на леглото и неспирно каканижеше, докато той тръпнеше от желание и от изненада и не намираше в целия си богат енциклопедичен речник една-единствена дума, за да я задържи. Най-накрая тя се сбогува с целувка, която залепи на бузата му. Тази целувка остана да му пари като рана от изгорено — една-единствена и ужасна целувка, от която той си построи лабиринт от блянове, където те двамата бяха влюбени един в друг принц и принцеса.

— Ти поназнайваш от медицина, Хайме. Трябва да направиш нещо — примоли му се Николас.

— Аз още следвам, има още много, докато стана лекар. Нищо не разбирам от тия работи. Но съм виждал много жени да умират, защото са се оставили в ръцете на невежи — каза Хайме.

— Тя разчита на тебе. Казва, че само ти можеш да й помогнеш — рече Николас.

Хайме сграбчи брат си за дрехите и го вдигна във въздуха, задруса го като чучело и му избълва всички ругатни, които му минаха през ума, докато най-сетне собствените му ридания го накараха да го пусне. Николас се разциври с облекчение. Познаваше Хайме и бе доловил, че, както винаги, той и сега приема ролята на закрилник.

— Благодаря ти, братко!

Хайме го зашлеви неохотно и го изблъска от стаята си. Заключи вратата и легна в кревата си по очи, разтърсван от оня дрезгав и страшен плач, с който мъжете изплакват любовните си мъки.