Исабель Альенде - Къщата на духовете

— Безполезно е, Николас. Не виждаш ли, че по душа аз съм много стара, а ти си още дете? Винаги ще си останеш дете — каза му тя.

Продължиха да се галят безстрастно и да се терзаят с молби и спомени. Вкусваха горчилката на една раздяла, която предчувстваха, но все още можеха да се залъгват, че всъщност е сдобряване. Тя стана от леглото да приготви по чаша чай за двамата и Николас забеляза, че за нощница използва стара фуста. Беше отслабнала и като видя прасците й, направо му домъчня. Тя сновеше из стаята боса, с шала на раменете и с разрошена коса, и се суетеше около примуса, поставен на маса, която използуваше и за писане, и за хранене, и за готвене. Видя безпорядъка, в който живееше Аманда, и проумя, че дотогава не е знаел почти нищо за нея. Предполагал бе, че тя няма други близки родственици освен брат си и че живее с оскъдни средства, но далеч не си бе дал труда да вникне в истинското й положение. За него бедността беше отвлечено и далечно понятие, приложимо към селяните в „Трите Марии“ и към несретниците, на които помагаше брат му Хайме, но той никога не бе общувал с тях. Аманда, неговата толкова близка и така позната Аманда, изведнъж бе станала далечна и чужда. Гледаше роклите й — когато бе облечена в тях, те наподобяваха маскарадни одежди на кралица, а сега висяха, закачени на няколко гвоздея на стената, като жалки дрипи на просякиня. Виждаше четката й за зъби в една чаша върху ръждясалия умивалник, ученическите обувки на Мигел, толкова пъти мазани и замазвани с вакса, че вече бяха изгубили първоначалната си форма, старата пишеща машина до примуса, книгите между чашите, счупеното стъкло на прозореца, затулено с изрезка от списание. Това беше друг свят. Свят, за чието съществуване и не подозираше. Дотогава от едната страна на разделителната линия бяха бедняците, боси и голи като пушка, а от другата — хората от неговата черга, сред които бе поставил и Аманда. Не знаеше нищо за тази мълчалива средна класа, която се бореше със зъби и нокти да се задържи на повърхността, раздвоена между своята нищета, прикрита зад фалшивата яка и вратовръзката, и невъзможното желание да дели мегдан със златната върхушка от негодници, към която принадлежеше той. Стана му неловко и срамно, като си помисли колко ли пъти тя навярно е трябвало да ги омагьосва, за да не се забележи немотията й в дома на Труеба, а той, безсъвестен до немай-къде, не й се беше притекъл на помощ. Спомни си разказите на своя баща, когато му говореше за сиромашкото си детство и че на неговата възраст работел, за да издържа майка си и сестра си, и за първи път можа да свърже тези нравоучения с една жива действителност. Такъв е животът и на Аманда, каза си той.

Изпиха по чаша чай, седнали на леглото, защото имаше само един стол. Аманда му разказа за миналото си, за семейството си, за един баща алкохолик, учител в една провинция на север, за една отрудена и тъжна майка, която се съсипвала от работа, за да изхранва шест деца, и за себе си — как, още невръстно момиче, се махнала от къщи. Дошла в столицата на петнайсет години, приютила я нейната кръстница, жена с добро сърце, която й помогнала за известно време. После, когато майка й умряла, отишла да я погребе и да вземе Мигел, който бил още пеленаче. Оттогава му била като майка. За баща си, за братята, и сестрите си изобщо не била чувала повече. Николас чувстваше как вътре в него се надига желание да я закриля и да се грижи за нея, да й даде всичко, което й бе липсвало досега. Никога не я беше обичал повече.

Привечер Мигел се прибра със заруменели бузи. Извиваше снага мълчаливо и дяволито, за да скрие зад гърба си подаръка, който носеше за сестра си. Един хляб. В найлонова торбичка. Остави го на леглото, целуна я с обич, приглади косата и с ръчичката си на дребосък, намести по-удобно възглавниците й. Николас изтръпна — в движенията на детето имаше повече грижа и нежност, отколкото във всичките ласки, раздадени от него на която и да е жена през целия му живот. Тогава проумя какво е искала да му каже Аманда. „Много имам да се уча“, промълви той. Опря чело о нечистото стъкло на прозореца и се запита дали някога ще бъде способен да дава в същата степен, в която бе свикнал да получава.

— Как ще го направим? — попита той и не посмя да изрече ужасната дума.

— Виж дали не може да помогне брат ти Хайме — предложи Аманда.

Хайме прие брат си в своя тунел от книги. Беше се излегнал в кревата си на новобранец, върху който падаше светлината на провисналата от тавана самотна крушка. Четеше любовните сонети на Поета — по онова време той вече беше станал световноизвестен, както бе предрекла Клара още първия път, когато го чу да рецитира стиховете си на нейната литературна сбирка с глас, извиращ сякаш от земните дълбини. Хайме подозираше, че сонетите като нищо може да са били вдъхновени от Аманда — нали и тя се навърташе в градината на Труеба. Там Поета обикновено се заседяваше в часа за следобедния чай и говореше за песни на отчаянието 20 20 Една от най-известните стихосбирки на големия чилийски поет — комунист Пабло Неруда е озаглавена „Двайсет стихотворения за любовта и една песен на отчаянието“. — Б. пр. по времето, когато беше чест гост на голямата къща на ъгъла. Посещението на Николас изненада брат му — откакто бяха завършили колежа, отчуждението между двамата се задълбочаваше с всеки изминал ден. Напоследък нямаха за какво да си говорят и само си кимаха за поздрав рядкото пъти, когато се разминаваха на къщния праг. Хайме се бе отказал от намерението си да накара Николас да слезе от облаците и да погледне сериозно на живота.