Исабель Альенде - Къщата на духовете

Клара, която още от самото начало се възпротиви на идеята да омъжат Бланка против волята й, реши да не присъства на празненството. Остана в шивалнята и се захвана да прави предсказания за младоженците, те излязоха все тъжовни и отгоре на това се сбъднаха до едно, както всички можаха да се убедят с времето. Най-подир мъжът й влезе и настойчиво я помоли да се преоблече и да се появи в градината, пък ако ще да е само за десет минути, за да престанат да ги одумват гостите. Клара отиде с нежелание, но от обич към щерка си взе, че си сложи зъбите, и гледаше да се усмихва на всички присъстващи.

Хайме пристигна едва в края на празненството, защото остана да си довърши работата в болницата за бедни, където бе започнал първия си стаж като студент по медицина. Николас дойде заедно с красивата Аманда, която тъкмо бе открила Сартър и държеше да изглежда като фатална жена, подобно на европейските екзистенциалистки — цялата в черно, бледа, с гарванови очи, подсилени с аркансил, с тъмни, разпуснати до кръста коси, дрънчаща до немай-къде от огърлици, гривни, обеци и друга железария, с която предизвикваше смут наоколо си. Николас от своя страна се беше докарал целия в бяло, като санитар, и от врата му бяха провиснали муски. Баща му го пресрещна, хвана го за ръката и го напъха насила в една тоалетна, където безцеремонно се зае да му окъса талисманите.

— Иди си в стаята и си сложи прилична вратовръзка! После се върни при хората и се дръж като възпитан човек! Да не си посмял да седнеш да проповядваш някаква еретична религия сред гостите! И кажи на тая кикимора, дето е с тебе, да си затвори деколтето! — заповяда Естебан на сина си.

Николас се подчини, но изпадна в отвратително настроение. По принцип беше въздържател, но от яд гаврътна няколко чаши, направи главата и се хвърли с дрехите в градинския водоскок, откъдето се наложи да го вадят с измокрено до костите достойнство.

Бланка цялата вечер седя на един стол, гледа тортата с оглупял израз и плака, докато новоизлюпеният й съпруг пърхаше между гостите и обясняваше отсъствието на тъща си с пристъп на астма, а плача на булката — с вълнението от венчавката. Никой не му повярва. Жан дьо Сатини лепеше целувчици по врата на Бланка, хващаше я за ръката и се мъчеше да я утеши с глътки шампанско и с избрани с обич и сервирани собственоръчно омари, но напразно — тя продължаваше да плаче. Въпреки всичко празненството беше истинско събитие, както беше предвидил Естебан Труеба. Ядоха и пиха до пръсване и посрещнаха изгрева с танци под звуците на оркестъра, докато в центъра на града скупчилите се на групи безработни се грееха на малки огньове от стари вестници, тайфи младоци с кафяви ризи маршируваха с изопната за поздрав ръка, както бяха гледали по филмите за Германия, а в клубовете на политическите партии довършваха последните приготовления за изборната кампания.

— Ще спечелят социалистите — бе казал Хайме, който от дългото съжителстване с пролетариата в болницата за бедни беше леко мръднал.

— Не, сине, ще спечелят ония, дето винаги са печелили — му беше възразила Клара. Едно, че й го бяха предсказали картите, и второ — същото й подсказваше и здравият й разум.

След празненството Естебан Труеба заведе зет си в библиотеката и му подаде един чек. Това беше сватбеният му подарък. Беше уредил всичко, за да може брачната двойка да замине за една северна провинция, където Жан дьо Сатини възнамеряваше да заживее леко и спокойно от рентите на жена си, далеч от злите езици на зяпачите, които нямаше да престанат да се заглеждат в нейния преждевременно набъбнал корем. Беше намислил да завърти търговия с делви, производство на туземните художествени занаяти, и с индиански мумии.

Преди да напуснат празненството, младоженците отидоха да се сбогуват с Клара. Тя отведе настрани Бланка, която не беше преставала да плаче, и й заговори поверително.

— Стига си ревала, дъще. От толкова плач бебето ще се повреди и може би няма да е щастливо — каза Клара.

В отговор Бланка изхлипа още веднъж.

— Педро Трети Гарсия е жив, дъще — добави Клара.

Бланка преглътна хълцането и се изсекна.

— Откъде знаеш, мамо? — попита тя.

— Зная, защото ми се присъни — отвърна Клара. Това бе достатъчно, за да успокои напълно Бланка.

Тя си избърса сълзите, изправи глава и въпреки че не й липсваха нито мъки, нито самота, нито други причини, повече не плака до деня, когато умря майка й, седем години по-късно.

Разделена от дъщеря си, към която открай време беше много привързана, Клара отново изпадна в период на объркване и депресия. Продължи да си живее постарому, голямата къща си стоеше отворена и винаги пълна с хора, не спряха нейните събирания на спиритисти и литературните й вечеринки, но загуби способността да се смее за щяло и нещяло и често оставаше загледана втренчено пред себе си, унесена в мисли. Опита се да въведе система за пряко общуване с Бланка, за да не зависи от капризите на мудната поща, ала телепатията невинаги действаше и нямаше гаранция, че посланията й се приемат качествено. Успя да установи, че съобщенията й се преиначават поради неподдаващи се на контрол смущения и че се разбира нещо съвсем различно от онова, което е искала да предаде. Освен това Бланка не се увличаше по психическите експерименти и въпреки че винаги я бе свързвала голяма близост с майка й, никога не прояви и капка любопитство към парапсихологията. Беше си практична, мнителна и здраво стъпила на земята жена със съвременни разбирания, което създаваше сериозни затруднения за осъществяването на телепатични връзки. Клара трябваше да се примири и да използва по-общоприети методи. Майката и дъщерята си пишеха почти всекидневно и обемистата им кореспонденция замести за няколко месеца тетрадките за животоописание. По такъв начин Бланка беше в течение на всичко, което ставаше в голямата къща на ъгъла, и можеше да се разтушава с илюзията, че все още не е скъсала със семейството си и че бракът й е само един лош сън.