Исабель Альенде - Къщата на духовете

— Ще трябва да купим нови птички — каза Клара, загледана през прозореца в празните клетки и в занемарената и буренясала градина, където статуите на олимпийски богове се мъдреха голи и нацвъкани от гълъбите.

— Не проумявам как ти идва наум за птичките, като ти ги няма зъбите, мамо — обади се Бланка, която така и не можеше да свикне с новото, беззъбо лице на майка си.

Клара реши да се справи с всичко, но постепенно — всяко нещо с времето си. За няколко седмици изпълни старите клетки с нови птички и си поръча порцеланова протеза, която се закачаше за оцелелите й кътници посредством остроумно изобретено приспособление. Системата обаче се оказа толкова неудобна, че тя предпочете да носи изкуствената челюст на корделка, увесена на врата й. Слагаше си я само при хранене и понякога при светски събирания. Клара отново вдъхна живот на дома. Нареди на готвачката да поддържа огнището денонощно, за да имат готовност да изхранват по всяко време променлив брой гости. Знаеше защо го казва. След няколко дена запристигаха приятелите и розенкройцовците, спиритистите, теософите, иглотерапевтите, телепатите, дъждотворците, перипатетиците, съботяните, закъсалите или изпадналите в немилост хора на изкуството — с една дума всички онези, които традиционно съставяха придворната й свита. Клара царуваше сред тях като малка, весела и беззъба кралица. По това време те предприеха първите си сериозни опити да установят връзка с извънземните същества и, както самата Клара е записала, именно тогава я налегнаха първите съмнения относно произхода на духовните послания, които получаваше чрез махалото или чрез трикраката маса. Често я чуваха да казва, че може би не душите на умрелите, бродещи в друго измерение, а просто същества от други планети се опитват да се свържат със земните жители, но че тези същества са направени от неосезаема материя и следователно лесно могат да се объркат с душите на покойниците. Това научно обяснение възхити Николас. Далеч по-хладно обаче го приеха трите сестри Мора — те бяха много консервативни.

Бланка не си блъскаше главата над тия догадки. Тя причисляваше съществата от други планети и душите на мъртъвците към една и съща категория и затова не можеше да проумее за какво на майка й и на останалите толкова им е притрябвало да определят тяхната самоличност. Голяма шетня й се беше отворила в къщата, защото Клара заряза всякаква домакинска работа под предлог, че и без това никога не я е бивало като къщовница. Голямата къща на ъгъла се нуждаеше от цяла армия слуги, за да я поддържат чиста, пък и майчината й свита налагаше денонощно дежурство в кухнята. Трябваше да се приготвят варива и треволяци за едни, зеленчуци и сурова риба за други, плодове и кисело мляко за трите сестри Мора и вкусни и питателни месни блюда, сладкиши и други отрови за Хайме и Николас, които бяха страшни гладници и все още не подбираха с какво се засищат. След години и двамата щяха да гладуват — Хайме от солидарност с бедните, а Николас с цел да пречиства душата си. Но по онова време те още си бяха просто двама млади здравеняци, жадни да се радват на житейските наслади.

Хайме беше постъпил в университета, а Николас се шляеше и търсеше с какво да се залови. Имаха един допотопен автомобил, купен с парите, получени срещу сребърните подноси, които бяха крали от къщата на родителите си. Кръстиха го Ковадонга — в памет на баба и на дядо Дел Вале. Ковадонга беше разглобяван и отново сглобяван толкова пъти с какви ли не части, че едва креташе. Като вървеше, от разбрицания му мотор се разнасяха трясъци, а отзад, през ауспуха, бълваше пушек и плюеше гайки. Братята бяха взели соломоновско решение относно използването му — в четните дни го караше Хайме, а в нечетните — Николас.

Клара беше щастлива, че синовете й са до нея и се зае да се сприятели с тях. В детството им тя общува малко с двамата, искаше те „да станат мъже“ и затова пропусна най-хубавите часове на синовете си и си наложи да ги лиши от цялата си майчина нежност. Сега, когато вече бяха изкласили и най-сетне бяха станали мъже, можеше да си позволи удоволствието да ги глези, което всъщност трябваше да прави, докато бяха малки. Сега обаче беше късно, защото близнаците бяха отрасли без нейните ласки и вече прекрасно можеха да минат и без тях. Клара си даде сметка, че двамата не й принадлежат. Не седна да се вайка, ведрото й настроение не я напусна. Просто прие младежите такива, каквито бяха, и се подготви вътрешно да се радва на присъствието им, без да иска нищо в замяна.