Исабель Альенде - Къщата на духовете

Щуротиите на Хайме бяха от друг род. Него пък го избиваше на самопожертвователност и строг живот. В гардероба му имаше само три ризи и два панталона. Клара по цяла зима си вадеше очите да му плете дебели вълнени дрехи, та да е топло облечен, но изпречеше ли му се някой голтак, той ги сваляше от гърба си. Колкото пари му даваше баща му, отиваха в джобовете на бедняците, за които Хайме се грижеше в болницата. Нямаше случай изпосталяло куче да тръгне подире му по улицата и той да не го приюти у дома си. Щом научеше за изоставено дете, за самотна майка или за безпомощна старица, нуждаеща се от закрила, той ги водеше при Клара и й ги оставяше тя да им търси оправия. Майка му стана специалист по обществена благотворителност, знаеше на пръсти всички държавни и църковни служби и приюти за настаняване на бедняци и когато навсякъде удареше на камък, най-накрая приемаше закъсалите в дома си. Приятелките й се бояха от нея, защото отидеше ли им на гости, нямаше начин да не ги помоли за някаква помощ или ходатайство. Мрежата от нуждаещи се, взети под попечителство от Клара и от Хайме, толкова се разрасна, че понякога двамата се стъписваха, когато ни в туй, ни в онуй време идваше някой да им благодари за услуга, която те не си спомняха кога са направили. Хайме смяташе следването си във факултета по медицина като призвание свише. Струваше му се, че всяко развлечение, което го откъсва от книгите или му отнема време, е предателство към човечеството, на което се бе заклел да служи. „Туй момче трябваше да стане свещеник“, казваше Клара. Според Хайме нямаше нищо осъдително в обетите за смиреност, бедност и целомъдрие на свещеника. Той обаче смяташе, че самата религия е причинила половината беди на света, и затова направо побесняваше, когато майка му започваше да му говори така. Хайме казваше, че християнството, както почти всички суеверия, прави хората безропотни и слаби и че човек не бива да се уповава, че ще получи отплата на небето, а трябва да се бори за правата си на земята. На тая тема си имаше разправии с майка си. Само с нея — невъзможно му беше да спори с Естебан Труеба, който бързо губеше търпение и най-накрая се разфучаваше и блъскаше вратата, защото, както сам казваше, му било омръзнало да живее под един покрив с побъркани до немай-къде хора и че бил петимен за що-годе нормални отношения, ама на, такъв му бил късметът — да се ожени за чудачка и да му се родят трима щураци, дето за нищо не ги бива и само му вгорчават живота. Хайме не влизаше в пререкания с баща си. Минаваше през къщата като през турски гробища, целуваше разсеяно майка си, ако я видеше, и отиваше право в кухнята, изяждаше на крак каквото беше останало от вечерята и после се затваряше в стаята си да чете или да учи. Спалнята му представляваше тунел от книги, всички стени бяха покрити от пода до тавана с дървени етажерки, отрупани с томове, на които никой не обираше праха, защото той държеше стаята си заключена. Бяха идеално свърталище за паяците и мишките. В средата на стаята — леглото му, същински одър на новобранец. Над него — гола крушка, провиснала от тавана до възглавницата. По време на един земетръс, който Клара забрави да предскаже, се чу грохот на дерайлирал влак и когато успяха да отворят вратата, видяха, че леглото е погребано под планина книги. Откачилите се от стените етажерки бяха затиснали Хайме. Избавиха го без драскотина. Докато Клара махаше книга след книга, в главата и изплуваше голямото земетресение и си мислеше, че вече е преживявала този момент. Все пак използваха случая, почистиха тая бърлога от прахта и като се развъртяха с метлите, разгониха от нея пълзящите и хвърковатите гадини.

Хайме фокусираше погледа си, за да възприеме къщната действителност, единствено когато виждаше да минава Аманда, хванала Николас под ръка. Почти никога не я заговаряше, а обърнеше ли се тя към него, той се изчервяваше като рак. Нямаше добро мнение за причудливата й външност и беше убеден, че ако се среше като хората и си свали грима от очите, ще заприлича на изпосталяла зеленикава мишка. Но продължаваше да се зазяпва в нея — просто не можеше иначе. Дрънченето на гривни, което се разнасяше от девойката, го отвличаше от ученето и той с голямо усилие си налагаше да не тръгне подире й из къщата като хипнотизирана кокошка. В самотното си легло, неуспял да се съсредоточи в четенето, Хайме си представяше Аманда гола, обгърната от черната й коса, с всичките й дрънчащи украшения, като идол. Като дете той бе саможив, а после стана стеснителен мъж. Не обичаше себе си и може би затова мислеше, че не заслужава обичта и на другите хора. Най-малката проява на грижа или на благодарност към него го засрамваше и му причиняваше страдание. Аманда въплъщаваше за него цялата женска същност, а тъй като беше приятелката на Николас — и всичко забранено. Свободната, приветлива и авантюристична по природа млада жена го омайваше, а видът й — вид на дегизирана мишка — пораждаше у него горестен копнеж да я закриля. Желаеше я болезнено, но никога не посмя да си го признае, дори в най-съкровените си мисли.