Исабель Альенде - Къщата на духовете

— Някой ден тая къща ще се превърне в хотел — разправяше Николас.

— Или в малка болница — добавяше Хайме, който вече си мечтаеше как ще засели своите бедняци в Богаташкия квартал.

Фасадата на къщата остана непроменена. Отпред си стояха достолепните колони и градината от версайски тип, но отзад безстилието ставаше все по-очевадно. В градината зад къщата, същинска джунгла, се плодяха на воля всякакви видове растения и цветя и вдигаха врява до небесата птичките на Клара заедно с няколко поколения кучета и котки. От цялата тази домашна фауна семейството запази що-годе отчетлив спомен само за един нищо и никакъв заек, донесен от Мигел. Кучетата ближеха неспирно горкия заек, докато козината му опада и той се превърна в единствения плешив екземпляр от този животински вид. На светлината кожата му лъщеше в преливащи се цветове и той заприличваше на дългоухо влечуго.

Колкото повече наближаваше датата на изборите, толкова по-нервен ставаше Естебан Труеба. В политическата си авантюра той бе заложил на карта всичко, каквото притежаваше. Една вечер не издържа повече и почука на вратата на спалнята на Клара. Тя му отвори. Беше по нощница и си бе сложила зъбите, защото обичаше да гризе бисквити, докато пише в тетрадката си за животоописание. Видя му се толкова млада и хубава, колкото в онзи първи ден, когато я доведе за ръка в тази тапицирана в синя коприна спалня и я накара да стъпи върху кожата на Барабас. При този спомен Естебан се усмихна.

— Прощавай, Клара — каза той и се изчерви като ученик. — Чувствам се самотен и ми е тежко. Нека да постоя малко тук, ако не те притеснявам.

Клара също се усмихна, но не каза нищо. Посочи му креслото и Естебан седна. Постояха някое време умълчани, вземаха си от чинията с бисквити и се гледаха удивено, защото отдавна живееха под един покрив, а не се виждаха.

— Предполагам знаеш какво ме гнети — не се сдържа най-накрая Естебан Труеба.

Клара кимна утвърдително.

— Мислиш ли, че ще ме изберат?

Клара пак кимна и тогава на Труеба му олекна напълно, сякаш му бе дала писмена гаранция. Изсмя се весело и звънко, изправи се, сложи ръце на раменете й и я целуна по челото.

— Златни ти уста, Клара! Щом ти го казваш, ще стана сенатор — извика той.

От тази вечер нататък враждебността между двамата намаля. Клара все така не му обелваше и дума, но той се правеше, че не забелязва нейното мълчание, говореше й нормално и тълкуваше и най-малкия неин жест като отговор. В случай на нужда Клара му изпращаше известия по прислужниците или по синовете си. Гледаше на мъжа й да му е добре, подкрепяше го в го насърчаваше в работата му, а и го придружаваше, когато той я помолеше. Сегиз-тогиз му се усмихваше.

След десет дена Естебан Труеба бе избран за сенатор на републиката, както бе предсказала Клара. За да отпразнува събитието, той вдигна гуляй за приятелите и за съмишлениците си, раздаде пари на служителите си и на селяните в „Трите Марии“ и остави на леглото на Клара огърлица от изумруди заедно с китка теменужки. Клара започна да посещава светските приеми и политическите събрания — нейното присъствие там бе необходимо, за да може мъжът й да се изявява като скромен и привързан към семейството си съпруг, който допада хем на публиката, хем на Консервативната партия. В тези случаи Клара си слагаше зъбите и някои скъпоценности, които й бе подарил Естебан. Минаваше за най-елегантната, дискретна и очарователна дама в неговите среди и никой не подозираше, че тази изискана двойка изобщо не си говори. С новото обществено положение на Естебан Труеба се умножиха хората, на които трябваше да се оказва внимание в голямата къща на ъгъла. Клара не водеше сметка колко гърла изхранва и какви домакински разходи прави. Фактурите отиваха направо в канцеларията на сенатора Труеба в Конгреса и той плащаше и не питаше, защото беше открил, че колкото по-нашироко харчеше, май повече нарастваше състоянието му, и стигна до извода, че Клара, с цялото си безразборно гостоприемство и с всичките си благотворителни дейности, все пак не ще успее да го разори. Отначало гледаше на политическата си власт като на нова играчка. Достигнал бе зрялата си възраст като богат и уважаван човек, какъвто се бе заклел да стане още в бедните си юношески години. Беше преуспял без вуйчо владика и без друг капитал освен гордостта и амбицията си. Ала скоро разбра, че си е останал все така самотен. Двамата му синове го избягваха, а с Бланка повече ни се бе чувал, ни виждал. За живота й научаваше от разказите на братята й, а сам той, верен на обещанието, което бе поел пред Жан дьо Сатани, всеки месец й изпращаше чек — и толкова. До такава степен се беше отчуждил от синовете си, че не можеше да започне разговор с тях и да не го завърши с крясъци. Труеба узнаваше за лудориите на Николас, когато вече беше прекалено късно, тоест когато всички ги одумваха. Нищо не знаеше и за живота на Хайме. Ако можеше да си представи, че той се е сдушил с Педро Трети Гарсия и двамата са се привързали един към друг като братя, щеше да получи удар. Но Хайме много внимаваше да не се изтърве за тия неща пред баща си.